Лозарят и косето

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците.

Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал към косето:

– Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!

– Не мога – отвърнало косето, – защото си имам работа: гнездо вия.

И отлетяло за сламчици.

Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето:

– Тръгвай, косе, с мене – да прекопаем лозето.

– Дума да не става! – отвърнало косето. – Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!

И се накокошинило в гнездото.

Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:

– Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.

– Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! – отвърнало косето и притихнало в гнездото.

Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето:

– Нямали, косенце, да дойдеш с мене – да оплевим лозето?

– Няма! – отвърнало косето, – Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.

Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето.

– Къде си, Косе Босе? – провикнал се той.

– Тук! – изчуруликало косето.

– Хайде да берем грозде!

– Ида! – пръпнало косето. – Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем!

Но лозарят му казал:

– Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, не трябва и да яде.

Още приказки ще намерите в Словото.