Играчките – най-добрите ни приятели

Вяра беше малко петгодишно момиченце, което много обичаше играчките си. Но имаше една, която й беше най-любима. Играчката беше едно сладко, жълто мече, с възглавничка в лапичките. То се казваше Рошко. Малката Вяра много го обичаше и затова винаги заспиваше с него. Тя го водеше на детска градина, на площадката при другите деца и даже реши да направи рождения ден на Рошко.
– Мамо – викна Вяра от стаята си – реших утре Рошко да има рожден ден.
– И на колко годинки ще става? – попита усмихната майка й.
– Ами на четири – трябва да е по-малък от мен!

Вяра реши рожденият ден на мечето да е на следващия ден. Точно утре братовчед й щеше да идва на гости. Детето искаше заедно да празнуват. Вечерта, докато си играеше с Рошко, Вяра, без да иска го скъса. Виновна беше ножицата, с която момиченцето изрязваше балони от гланцов блок и ги лепеше на един лист. Мечето беше скъсано през корема и целият му пух отвътре изскочи.
Вяра се разплака:
– Мамоооо, Рошко се скъсаааа! Глупава ножицаааааа! – изхлипа тя.
– Спокойно, миличка. Утре ще го зашия – успокои я майка й.
– Не искам утре, искам сега! Утре е неговият рожден ден! Не може да е скъсан!

До края на вечерта Вяра плачеше неутешимо. Майка й я извика за вечеря и Вяра вдигна намокрените от сълзи очички. Тя тръгна бавно към дневната и седна на стола си. След вечеря тя се затича усмихната към стаята си, за да играе с Рошко.
– Забравих, че си скъсан.
И го хвърли настрана. Започна да си играе с куклите Барби. По едно време й се доспа и тя разтърка очи. Легна на леглото си и задряма. Изведнъж тя усети, че се свлича от леглото и... туп! Вяра изпищя от болка. Беше ударила лявата си ръка. Детето пищеше с всички сили.
– Какво става? – влетя майка й уплашена.
– Болии, болиииииии!
– Кое те боли, маменце? Кажи ми. – уплашена попита майка й.
– Ръкатааа! Болиииии!
Майка й си помисли, че Вяра леко се е наранила. Попита я дали може да я сгъне и да я изпъне. Детето само плачеше и не отговаряше. Майка й се обади на докторката на Вяра. Обясни й, че Вяра я боли ръката, не може да я сгъва или разпъва, само плаче.
– Ммм, сигурно е счупена – предположи докторката.
– Но я заведи в Бърза помощ. Трябва да я види специалист.
Неспокойната майка облече якенце, обу обувки на детето си, заключи къщата и повика такси. То дойде след две минути и потегли незабавно, като чу какъв е случаят. След точно пет минути майката влезе в болницата и там на Вяра й сложиха гипс. Докторът беше много добър и усмихнат и Вяра го хареса. През цялото време, докато той й слагаше гипса, тя му говореше.
– Ще трябва да стои тук два дни, като видим, че ръката е малко по-добре, ще ви пуснем. Ето и вашата стая.
Докторът ги заведе в стая с две болнични легла и шкаф. На Вяра й се спеше, заради това веднага легна и заспа. Майка й не можа да заспи още дълго. На сутринта медицинска сестра дойде да прегледа Вяра.
– Ще може ли докато сте тук, при нея, да отида да купя нещо за закуска? Снощи тъкмо щяхме да вечеряме и се случи това.
– Няма нужда – от болницата дават закуска за всички пациенти. Днес има попара, когато малката се събуди ще я изяде. Ако имате друга работа, ще я наглеждам. – каза усмихнато медицинската сестра.
– Не, нямам. Вършете си работата. Благодаря за предложението. – каза майката.
А вкъщи играчките бяха неспокойни. Ножицата много се радваше от това, което беше направила. Плюшения т мечок Пухчо каза:
– Какво направи? Ти си една ръждясала, безполезна, стара ножица! Как може да режеш Рошко?
Рошко стоеше в един ъгъл и гледаше коремчето си. Днес беше рожденият му ден, но на Рошко въобще не му беше весело. Вяра беше в болницата, незнайно защо, а той беше скъсан! Прасенцето Пинки се опита да го успокои: – Рошко, искаш ли да идем в болницата? Тя не е толкова далече. Ще стигнем до там здрави и читави. Вяра много ще се зарадва. Кой е с мен?
Всички плюшени играчки се обърнаха:
– Искаш да отидем до болницата? Пинки, да не си луда? Най-безболезненото е да ни смачка някоя кола. – каза тигърчето Симба.
– Не, Симба. Аз съм с Пинки. Ако обичаш Вяра, това е най-малкото, което можеш да направиш за нея. – обясни Пухчо.
Играчките, които се включиха, бяха кравата Муни, розовото пони Аврора, синьото пони Пегас, сивият мечок Дундьо, патката Пипи, кончето Кики, мечето Съни, зайчето Мини и куклите Барби.
– Ще тръгнем днес следобед. – изкомандва Пухчо.
Майката на Вяра реши да отиде вкъщи и да вземе дрехи за детето си и за нея. Реши да помоли онази усмихната медицинска сестра да я наглежда. За неин късмет, я срещна по коридора.
– Извинете ме, госпожице. Още ли сте съгласна да наглеждате малката ми дъщеря? В момента тя спи, само искам да я наглеждате. Желаете ли? – попита майката.
– Да, съгласна съм.
– Аз ще се върна колкото мога по-бързо. – каза майката на Вяра.
Тя целуна дъщеричката си по челото и бързо излезе от стаята. Пред болницата винаги имаше свободни таксита, затова жената бързо влезе в една от колите и каза адреса на шофьора. Колата потегли бързо и след по-малко от две минути таксито спря пред блока, където живееше Вяра. Майка й плати на шофьора и влезе във входа. Взе на един дъх стълбите до втория етаж и бързо бръкна в джоба си, за да намери ключовете. Най-сетне ги намери и отключи вратата на апартамента. Играчките тъкмо спореха как да стигнат най-безопасно до болницата при малката си притежателка, когато Мини каза:
– Тихо, млъкнете – майката на Вяра е тук!
Вяра се върна! – подскочи от радост Мини. Всички бързо се върнаха по местата си и очакваха Вяра да влети в стаята и да ги прегърне. Колко голямо беше разочарованието им, когато вместо малкото момиченце, което те толкова много обичаха, влезе майка му. Тя отвори големия гардероб и измъкна един сак. Играчките изтръпнаха – ами ако Вяра се мести в друг град? Ами ако майка й не ги вземе със себе си? Тогава те никога нямаше да видят малката си притежателка! Почувстваха се ужасно, само като си го помислиха. След като събра малко дрехи от шкафчето на Вяра, майка й излезе от детската стая.
– Сега слушайте – изкомандва Пухчо. – Време е да тръгваме. Вижте, сакът е отворен – ще влезем вътре и майката на Вяра ще ни заведе при нея, без да забележи. Хайде, влизайте!
И играчките влязоха в сака и Пухчо затвори ципа след като влезе вътре. Нямаше място за куклите Барби, затова те останаха да пазят къщата.
– Чао, и да се пазите! Кажете на Вяра, че много я обичаме! – викаха те.
– По-тихо, моля ви! – скара им се Мини.
– О, къде оставих сака? А, ето го. Взех си телефона, дрехи, ами това е. – размишляваше на глас загрижената майка.
– Сега тръгвам. Да не карам медицинската сестра да чака.
Жената взе сака и излезе. Беше си облякла други дрехи и сега бързаше надолу по стълбите. Излезе пред входа и се обади на такси. То дойде чак след пет минути, които се сториха на майката като цяла вечност. Шофьорът караше бързо и след няколко минути стигна пред болницата. Майката на Вяра влезе в болницата и се затича към стаята, където беше нейната дъщеричка. Влетя в стаята и видя, че бащата на Вяра също е там.
– Казах на медицинската сестра, че е свободна. Просто не знам как се е случило това нещо. Горкото дете! – каза тихо бащата.
– Аз ходих до къщи да взема дрехи. Трябва да стоим тук два дни. Ще отида да се обадя на шефа – да му кажа, че няма да идвам. – след тези думи майката излезе от стаята.
– Какво става? Къде е Рошко? – попита сънената Вяра – тя току-що се събуди.
– Нищо, миличка. Как си? Боли ли те ръчичката? – попита нежно баща й.
– Не. Чичко доктор беше добър и не ме боля, докато ми слагаше рокличка на ръчичката. – обясни малката.
– Тати ще благодари на чичо доктор.
– Събуди ли се, моята миличка кукличка? – попита майка й, която влезе.
– Дааа! – усмихна се Вяра.
– Тя беше голям герой. Не е плакала. – похвали я майка й.
След това майка й я облече и й даде да изяде попарата, която беше малко поизстинала, но ставаше за ядене.
След закуска майката на Вяра отвори сака. С изненада откри, че вътре стоят и плюшените играчки.
– Не помня да съм ги вземала. Не знам как са се озовали тук! – объркано каза майката.
– Сутринта бях много объркана, пък и бързах. Сигурно съм ги сложила и съм забравила.
– Кое не си вземала, мамо? – попита Вяра и слезе от леглото.
– А, играчките миии!!!! – извика радостно тя.
– Тук са всички! Дошли са при мен да ме видят. – каза малкото момиченце. Цял ден тя ги прегръща с една ръчичка, защото другата “беше облечена в хубава, бяла рокличка ”.
– Искаш ли да излезем да се поразходим, миличка? – попита майка й след обяд.
– Да. Ще взема и Рошко. Той нали е тук? – попита Вяра.
– Да, тук е. Помня, че взех само него. Не знам другите как са се озовали в сака. – обясни обърканата майка.
– Те са дошли с него за другарче – да не е самичък! – малката палавница не знаеше колко е права!
Навън времето беше ясно и слънчево. Птичките пееха. Дърветата шумоляха и хвърляха дебела сянка. Цветята ухаеха силно, а лек бриз разнасяше благоуханния им аромат. Вяра и майка й седнаха под една голяма липа и малката отиде да бере цветенца. Като набра достатъчно голям букет, тя го подари на майка си. Те стояха навън целия следобед. След като се прибраха, украсиха мрачната болнична стая с хубавите цветя и отвориха широко прозореца, за да влиза въздух. Така минаха два дни. Когато изписаха Вяра, денят беше дъждовен и мрачен. Вяра беше в лошо настроение и реши да излезе с кончето Кики в ръка – то винаги й помагаше в дни като този. А денят беше направо ужасен. Валеше ситен дъждец, беше хладно и мрачно. Сякаш слънцето беше забравило да се събуди тази сутрин и лошият Дъжко бе решил да го замести. Вяра, майка й и баща й излязоха от болницата, прикрити под чадъри. Взеха едно такси и се върнаха у дома. Там я чакаха другата част от играчките й. Малката Вяра мислеше, че играчките сами са се пъхнали в сака и са дошли при нея. Тя разбра, че е права, когато дойде време за лягане. След вечерята майка й отиде в детската стая и облече пижамката на малката си дъщеричка. Сложи Вярка да спи, пожела “лека нощ ”, загаси лампата и излезе от стаята. Малката беше полузаспала и играчките се размърдаха. Те си говореха шумно и не забелязаха как малката Вяра стоеше и гледаше.
– Браво на нас! Показахме на Вяра, че я обичаме и че сме готови на всичко за нея! Сега тя ни обича повече, защото видя, че никога няма да я изоставим. – изнасяше реч Пухчо.
– Благодаря на всички, които се включихте в това приключение. А сега да празнуваме. И започна една бурна веселба. Рошко бе много радостен, защото бащата на Вяра го беше завел при един шивач, за да му зашие коремчето. Сега Рошко беше като нов. По едно време на Вяра й се доспа. “Недей да заспиваш. Трябва да видиш празненството докрай ”-каза си Вяра, но сънят я надви. Сякаш той искаше да запази тайната на играчките.
Утре Вяра щеше да се събуди, да изтича при майка си и да й разкаже за празненството на играчките, но майка й щеше да смята това преживяване за един чуден сън!

Участва в конкурса “Моята любима играчка – конкурс за снимка и разказче