Един избор, от който зависи бъдещето...

Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре... и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта.
– Някой умря! – каза момиченцето, защото старата ѝ баба, единствената, която бе била добра към нея, но бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог.

Докато гледаше към небето малката кибритопродавачка неусетно заспа. В съня си тя видя огромно поле от черни рози, които сякаш казваха да се приближи, а срещу това поле се появи друго, само че с красиви розови рози. Момиченцето стоеше между двете полета, като левият ѝ крак настъпваше полето с черни рози, а десният с розови. Тя си помисли, че розовите рози са живота, а черните смъртта. В един момент розите на живота (розовите) се наклониха надясно, а розите на смъртта (черните) наляво. Двата цвята приканваха момичето да стъпи с двата крака в тяхната половина от полето. Трябваше да избере между живота и смъртта. Момиченцето нямаше какво да губи в своя беден живот. Сякаш като в отговор на нейните мисли над една от розите на живота заблещука малък екран, който показа на момиченцето нейното бъдеще, но то беше неясно, защото от детето зависеше дали ще има бъдеще. Същото се случи и с розите на смъртта – там се появи същият екран, само че в него тя видя баба си, с която си играеше в безкрайно поле от маргаритки, лалета, макове и минзухари. Птичките пееха своите песни, а небето беше в малки бели облачета, които си летяха безгрижно. Изведнъж екранът изгасна и остави момичето пред избор, който можеше да направи само тя. В главата на момиченцето се появиха два списъка с минусите и плюсовете на всеки от вариантите. Тя можеше да се опита да живее и да се спаси, но можеше и да отиде при баба си, с която да прекара вечността.

След няколко минути, които се сториха на момичето часове, тя уверено стъпи с два крака в полето с розите на живота. Изведнъж пропадна сякаш в безтегловност и се събуди в бяла стая с бяло легло, възглавници, лампи... Тя се бе събудила в болница, но кой я бе открил и докарал, и кой ще плати за лечението? Все въпроси, които се умножаваха, докато не дойде един човек в бяла престилка, който най-вероятно беше доктор и бързо извика нещо, което малкото дете не разбра. След по-малко от две секунди влезе жена на средна възраст, която каза, че се казва госпожа Андерсон и разказа как я е намерила в хипотермия на улицата, като с последни сили детето е извикало „не искам да умирам, помогнете ми“ и бързо я е донесла в болницата. Момиченцето с пресипнал глас я попита кой ще плати лечението. Жената каза, че най-важно е здравето, а финансовата част ще поеме тя. Жената добави, че винаги е искала да помага на хората. След това кратко разяснение всички погледи се устремиха към момиченцето. След няколко секунди мълчание тя разбра, че трябва да разкаже на дамата за себе си.

Момиченцето започна да разказва за своите патила, за своя баща, за добротата на баба си и за съня си. После госпожа Андерсон каза, че ако момиченцето поиска може да дойде да живее с нея.

След петнадесет години бившата кибритопродавачка се омъжи за едно от момчетата на госпожа Андерсон. Нейният мъж бе винаги много добър и винаги я обливаше с щастие, пари и любов. След време се роди и малко момиченце, което по името на спасителката на момичето, която навремето продаваше кибрит бе наречено Андреа. Всяка година дамата със своето малко момиченце и своя добър съпруг даваха пари на бедните деца по Коледа, за да бъде по-добър светът.

Аз съм Атанас Бобев и реших да променя края на тази приказка, защото тя свършва прекалено бързо и човек няма време да я разбере напълно, а и също така е много тъжна. Според мен за един автор е лесно да убие героя си, но е по-трудно да го измъкне от трудностите и да го върне към живот.

Участва в конкурса на „Забавното четене“