Спасението

(Продължение на приказката “Племето на децата”, изпратена от перуанските деца.)

Животните избрали три деца. Те били най-добрите и най-смелите от всички. Тръгнали на път. Вървели, вървели, но се изморили.
– Ще се покачим на онази голяма скала. – казала пумата.
Когато седнали, децата започнали да ядат, а животните отишли да ловят. Тъкмо се приготвили за тръгване, но скалата се разклатила. Те паднали на земята и почнали да бягат. Оказало се, че това парче скала е едно от децата на Скалната майка. Тя можела да превърне всичко в камък. Децата се сетили, че могат да попитат скалата дали знае защо дърветата падат.
– Да, знам. – казало скалното дете.
– Причината са няколко същества с големи и червени носове, които носеха брадви.
Децата се сетили, че това трябва да са Дървосекачите. Те били лоши хора изпратени от Ада.
– Благодаря. – казали децата.
– Накъде ли да вървим? – попитал орелът.
– Накъдето и да вървим, все ще стигнем до някъде. – казало едно от децата на име Цифи. – Ние сме силни и мъдри. Ще успеем. Няма да се отказваме. Ще трябва да сме упорити.
Вървели, вървели и срещнали един слон.
– Знаеш ли накъде върви тази пътека? – попитали го те.
– Да, пътеката стига до една поляна, после до Гората на кактусите, а после пътят се разклонява. Десният стига до Голямото цвете. То ще ви изпълни едно желание.
– Другият път накъде върви?
– Той стига до Тъмната гора. Там е пълно с вълци. – казал старият и мъдър слон.
Децата малко се уплашили, но продължили пътя си. Вървели известно време и стигнали до една ливада. На нея видели една каруца. Те влезли в нея и видели една стара жена. Тя ги попитала:
– Какво правите тук?
– На мисия сме. Търсим Дървосекачите. Знаете ли къде са?
– Да. Знам. – казала жената. – Но вие ще трябва да ми върнете нещо в замяна. Сетих се. Ще косите нивата и ще я поливате. А животните ви ще чистят моята каруца.
Децата се съгласили и почнали да работят. Животните мислели, че има нещо гнило в тази жена, но не могли да кажат нищо и затова работели усърдно. Когато всички свършили работа, поискали да знаят къде се намират Дървосекачите. Но се учудили, когато разбрали това:
– Не знам къде са и не ме интересува.- отговорила грубо жената.
– Но вие казахте, че знаете. Освен това ни обещахте.
– Вярно. Излъгах ви. Но поне сега тук е чисто и ливадата е окосена. А сега изчезвайте от погледа ми, преди да съм ви накарала да вършите нещо друго.
Приятелите си тръгнали тъжни и изтощени. Те ходели денем и нощем. По едно време видели една дълбока река. Над нея имало един люлеещ се мост.
– Как може да отидем на другия край? – попитала Цифи.
– Аз ще мога да прелетя над него. – С тези думи орелът се озовал на другия край на моста.
– Сетих се! – извикало дете на име Фред. – Орел! Върни се! Ти и пумата сте силни, но...
– Но какво?
– Орел? Ти достатъчно силен ли си за да пренесеш пумата?
– Е, ще опитам.
Орелът взел пумата и я пренесъл с мъка до другия край и обратно.
– Страхотно! – казал Фред. – Сега. Това е планът. Ти пренасяш пумата и тя хваща здраво единия край, а аз – другия и така ще можем да преминем реката!
– Чудесно! Много си мъдър! Имам един въпрос. Ти как ще преминеш? – попитала змията.
– Мен орелът ще ме пренесе.
– А защо орелът не пренесе всички един по един? – попитала пумата.
– Защото той ще се измори и може да остане някой. – отвърнало момчето.
– Добре! Така ще направим! – извикали всички.
Планът проработил чудесно. Всички били много доволни от детето. Те отново ходили дълго. Стигнали до Гората на кактусите. Там естествено имало кактуси. Не може да се казва Гората на кактусите, а там да има бамбук. Ако искаш да си направиш сок от кактус там било мястото. За щастие едно от децата на име Сик носеше въже. Как ще помогне това ли?
– Има много високи кактуси. – казал той. – Един от нас ще завърже въжето на няколко кактуса и ще можем да се люлеем като маймуни.
Планът бил толкова добър, че получил ръкопляскания. Естествено най-подходящият за тази работа бил орелът. Той много добре се справил и отборът бил готов да тръгне. Всички много се забавлявали. Когато свършила забавата, те се озовали пред разклонения път. Те запомнили, че трябвало да тръгнат по десния. Така и направили. Те вървели дълго през една гора. После през едни планини. След това минали през една поляна и най-накрая видели в далечината едно цвете. Те се сетили, че това трябва да е Голямото цвете, за което ги бил предупредил слонът. Всички помолили учтиво:
– О, всемогъщи! Молим те да ни изпълниш това желание. Искаме да намериш Дървосекачите и да ги унищожиш.
Цветето изглеждало така, сякаш че спи. То било много красиво. Имало големи и зелени листа. Било червено на цвят с жълто личице. Всички с мъка се опитвали да събудят цветето.
– Ох! Леле! Не съм виждал никой от 2 000 години! Какво искате? – промълвило сънено цветето.
Децата повторили думите си.
– Добре. Ще изпълня желанието ви.
Минали пет минути и ...
– Готово! Дървосекачите вече ги няма.
Всички били толкова щастливи! Те благодарили на цветето. Когато се върнали в къщи всички ги посрещнали с радост. Пазителите наградили децата с играчки, пари, лакомства и още много неща. Но децата казали:
– Това, че сме ви приятели е най-голямата награда.
Цяла Амазония празнувала много дълго. Тези деца били запомнени не само с това, че са ходили дълго време и че са спасили гората, а с това, че са събрали кураж да го направят. Тези деца пораснали и разказвали най-подробно на своите деца за това великолепно преживяване.