„Приказки за злояди деца“ от Красимир Дамянов

Какво ли си казвате сега – поклатил глава той. – Стар фасул! Ама нали някога и аз съм бил зелен, дори нежен цвят! Какво да се прави, в битките съвсем загрубях. 

И ето ме сега пред вас – стар, побелял, сварен, какъв войник може да бъде тоя старец, а?... Но, скъпа моя – точно сега бобът е най-опасен. Вие сте дама, не сте спали в общо помещение, а той, ще прощавате, нощем е дори взривоопасен!... 

Тук разказвачът се позасмял, но тихият стон на ябълката го върнал към действителността тъкмо когато се готвел да разправи най-страшното. 

– Много ли ви боли? – понижил глас бобът. – Позволете на стария артилерист да погледне раната ви. О, драскотина!... Знаете ли, момъкът, който ви е ухапал, може още утре, ако избухне война, да загине. Не ви ли е жал за него? За кого, мислите, ще си спомни в предсмъртния час, ако не за някоя девойка като вас?... Я се ослушайте, не чувате ли тътен? – наострил ухо той. – Това е нашата батарея! Но навън се носело само отчетливото чаткане на копитата на коня и думтенето на гюмовете един в друг. Разправям си аз, но ако имаше война, мигар тъй неразумно щяха да ни изхвърлят? Та аз бях почти цяла паница! Когато има война, човек си изяжда всичко – тъжно поклатил глава бобът. – Всеки залък на фронта е скъп, защото е отнет от нечии уста. И искам да ви призная нещо: аз, старият артилерист, ненавиждам войната! Точно по тая причина. Мразя я! И по още една – защото, щом мъжете потеглят на бой, те не бива да разговарят с госпожици и не бива да мислят за любов – това ги прави уязвими. 

– Слушайте – надигнал се внезапно той. – Още не е късно. Скъпа ябълко! Да избягаме двамата! Знаете ли къде ни водят? Тогава?!... Искате ли да направя нещо последно за вас? Ще разбия този бидон, дето така несправедливо са ни захвърлили с разни кюфтета, ще го взривя! Аз все още мога – ще го пръсна! Запушете си ушите! – извикал старият артилерист и без да чака отговор, с една отчаяна надежда изкомандвал страшно, както в някогашните най-славни дни: 

– Ар-р-р-мейски батареиииии... Мирно-о! За най-прекрасната в света... Огън! 

Но не последвало нищо. Гюмовете само малко подскочили в каруцата и младото гологлаво войниче, което ги съпровождало към свинарника, се събудило. Присънил му се бил чуден сън. То спряло още замаяно конете на хълма и погледнало назад в късната утрин, в далечината призрачно белеел казарменият плац. Ослушало се, било тихо – само тръбата вече пеела: „Чорба-каша! Чорба-каша! Боб-фасууул!" Войничето забързало конете по нанадолнището, но миг преди да задреме, отново чуло откъм гърба си един тъжен глас: „Ех, госпожице, мила госпожице! За нищо не ставам вече, извинете. Пишете загубена и тази война!“

 

Ако искате да прочете още такива забавни истории прочетете книгата „Приказки за злояди деца“ от  Красимир Дамянов. 

 

 

Нашият войник, уважаема, не обича кюфтета, макар и да ги яде – разказвал с увлечение бобът на една нахапана ябълка, докато каруцата с остатъците от войнишката столова подскачала към стопанския двор. – За ваше сведение той е навикнал на фасул. Има дори песен, едва ли я знаете, израсли сте твърде далеч от казармата, а на мене целият ми живот премина там. И моят, и на баща ми, на дядо ми, прадядо ми; от нашия род са минали през армията дори жените: лещата например... Участвал съм в толкова много войни, откак съм се появил на Балканите, колкото изобщо не можете да си представите. Истина е, че една-две от тях изгубихме, но аз и загубените смятам за спечелени, защото накарахме да настръхне целият свят: няма друг войник, мисля, в историята на човечеството, който да е ял толкова боб! 

Какво ли си казвате сега – поклатил глава той. – Стар фасул! Ама нали някога и аз съм бил зелен, дори нежен цвят! Какво да се прави, в битките съвсем загрубях. 

И ето ме сега пред вас – стар, побелял, сварен, какъв войник може да бъде тоя старец, а?... Но, скъпа моя – точно сега бобът е най-опасен. Вие сте дама, не сте спали в общо помещение, а той, ще прощавате, нощем е дори взривоопасен!... 

Тук разказвачът се позасмял, но тихият стон на ябълката го върнал към действителността тъкмо когато се готвел да разправи най-страшното. 

– Много ли ви боли? – понижил глас бобът. – Позволете на стария артилерист да погледне раната ви. О, драскотина!... Знаете ли, момъкът, който ви е ухапал, може още утре, ако избухне война, да загине. Не ви ли е жал за него? За кого, мислите, ще си спомни в предсмъртния час, ако не за някоя девойка като вас?... Я се ослушайте, не чувате ли тътен? – наострил ухо той. – Това е нашата батарея! Но навън се носело само отчетливото чаткане на копитата на коня и думтенето на гюмовете един в друг. Разправям си аз, но ако имаше война, мигар тъй неразумно щяха да ни изхвърлят? Та аз бях почти цяла паница! Когато има война, човек си изяжда всичко – тъжно поклатил глава бобът. – Всеки залък на фронта е скъп, защото е отнет от нечии уста. И искам да ви призная нещо: аз, старият артилерист, ненавиждам войната! Точно по тая причина. Мразя я! И по още една – защото, щом мъжете потеглят на бой, те не бива да разговарят с госпожици и не бива да мислят за любов – това ги прави уязвими. 

– Слушайте – надигнал се внезапно той. – Още не е късно. Скъпа ябълко! Да избягаме двамата! Знаете ли къде ни водят? Тогава?!... Искате ли да направя нещо последно за вас? Ще разбия този бидон, дето така несправедливо са ни захвърлили с разни кюфтета, ще го взривя! Аз все още мога – ще го пръсна! Запушете си ушите! – извикал старият артилерист и без да чака отговор, с една отчаяна надежда изкомандвал страшно, както в някогашните най-славни дни: 

– Ар-р-р-мейски батареиииии... Мирно-о! За най-прекрасната в света... Огън! 

Но не последвало нищо. Гюмовете само малко подскочили в каруцата и младото гологлаво войниче, което ги съпровождало към свинарника, се събудило. Присънил му се бил чуден сън. То спряло още замаяно конете на хълма и погледнало назад в късната утрин, в далечината призрачно белеел казарменият плац. Ослушало се, било тихо – само тръбата вече пеела: „Чорба-каша! Чорба-каша! Боб-фасууул!" Войничето забързало конете по нанадолнището, но миг преди да задреме, отново чуло откъм гърба си един тъжен глас: „Ех, госпожице, мила госпожице! За нищо не ставам вече, извинете. Пишете загубена и тази война!“