Писмо до Екзюпери

Скъпи летецо Екзюпери,

Още ли гледаш безбройните звезди?

Още ли се сещаш за блестящите очи?

Още ли чуваш звънкия му смях,

носещ се сред звезден прах?

Още ли помниш косата му златиста?

Още ли тъгуваш за душата му чиста?

* * *

Искам да ти разкажа история една,

да ти съобщя страхотна новина.

Съдбата ме отведе в Африка гореща.

и там имах най-неочакваната среща.

Бродех през пясъка безкраен

и търсих оазиса незнаен.

На края на свойте сили бях,

уморен, на земята аз заспах.

Събудих се и виждам някакви следи,

над мен блестят милиардите звезди

Но една излъчва толкоз силен блясък,

огрява, позлатява изстиналия пясък.

Разпознах една картина,

видяна в книгата любима.

Сякаш някой ми намигна,

сякаш някой тук пристигна.

Чух звънливия му глас,

как се смее във захлас,

кичури златни разтърси

и сам очите ми потърси.

В своите малки ръце,

близо до свойто сърце

държеше рубинено цвете,

да го запази от ветровете.

Гласчето му разцепи тишината:

„Защо си сам във тъмнината?“

„Търся аз оазис прохладен.

А ти не си ли малко жаден?”

И тръгнахме под небето звездно

с приятел ще стане по-лесно.

Изведнъж шумолене тихо чухме

и бързо на петите си плюхме.

До нас достигна нежен глас:

„Не бягайте! Приятел съм ви аз!“

Малкият ми другар разпозна

позабравена приятелка една.

Тайна мъдра и велика бе му подарила

загадка за приятелство му бе разкрила.

Малкият принц я погледна щастливо

и на тъжното сърце му стана мило.

„През всичките тези лета

гледах към нашите златни жита.

Те ми напомняха за нас –

как опознавахме се час след час.”

„Благодаря за споделената тайна!

Колко моята роза е омайна

помогна ми да видя със сърце,

ето, запазих я със моите ръце!”

Не искаха те да се раздѐлят -

та после как ще се намерят?

И така трима продължихме

и не след дълго оазиса открихме.

Ах, водата бе толкова студена,

от звездите сякаш позлатена!

Седнахме да починем за кратко,

но разговаряхме дълго и сладко.

Небето тъмно взе да пребледнява,

а от изток – слънцето изгрява.

Време беше по своите пътеки

да поеме бързо вече всеки.

Не знам дали е още тук сред нас

или пътува към планетата си в този час

Но знам едно – щом чуя детски глас

за приятеля си ще се сещам аз.

Че дарява с мъдрост някого аз знам

и съм убеден, че не може да е сам,

че прави хората отговорни и добри,

че запалва в тях приятелски искри.

* * *

Затова, писателю любим,

Не тъгувай ти за своя малък приятел!

Все още е с чиста душа, все още е мечтател!

Все още звънкият му смях се носи по Земята

и го разпознавам във всяко от децата!

Затуй за него бъди спокоен ти,

той още сбъдва нашите мечти!

С обич: Ивелин Крумов

Защо избрах тази книга?

Когато за пръв път прочетох тази книга, разбрах, че е много мъдра. Много ми хареса. Затова я препрочетох и разбрах неща, които не съм проумял при предишното четене. А и не исках да оставям Екзюпери разочарован и тъжен. Исках да дам надеждата, че малкият принц е още сред нас и дарява мъдрост и щастие. От него научих да ценя това, което имам, както той цени своята роза. Научих се да не гледам с очите, а да гледам със сърцето и да се радвам на малките неща, защото понякога те са по-красиви от всичко останало – един залез, глътка студена вода, извадена от самия мен. Обичам този герой и вярвам, че по света наистина съществуват хиляди малки принцове. И без да се хваля, но мисля, че аз съм един от тях!

Участва в конкурса на „Забавното четене“