„Островът на маските”, четвъртата книга в приключенската поредица за мистериозния Юлисес Мур вече може да бъде намерена на българския книжен пазар. Тя отново ще поведе читателите на вълнуващо пътешествие във времето, този път до Венеция от 18-и век. И в този роман ги очакват много заплетени тайни и загадки, екшън и най-различни приключения.

Джейсън, Рик и Джулия добре знаят, че прочутият изобретател Питър Дедалус държи ключа към тайната на Вратата на времето. Тя е толкова опасна, че се е наложило да я скрие в миналото. Необичайни следи и кодове отвеждат децата до Венеция от 18 век. Изобретенията на Дедалус са разпръснати из целия град, но  самият той сякаш се е стопил във венецианската върхушка от маски  и сенки. А близнаците и Рик  не са единствените,  които се опитват  да го открият...

Ако искате да разберете какви невероятни приключения ви очакват, прочетете и откъса:

Фарът на Килмор Коув светна внезапно с глух шум. Конусът на бялата му светлина започна бавно да шари по морето и брега, въртейки се около себе си. Стигаше надалече върху тъмните вълни, откъсвайки блестящи парченца от нощното небе. Минаваше над покривите на градчето и достигаше чак до хълмовете, за да стряска дивите зайци и кукумявките, които се вцепеняваха при неговото преминаване.
Когато достигна вековните дървета в градината на Вила Арго, проникна през дървените капаци на прозорците є, които гледаха към морето. На тавана имаше трима души, наведени над стар затворен пътнически сандък, целият в белези от ударите и с раздрани етикети по него.
– Това е работа на Ленард... – каза градинарят Нестор.
– Фарът – добави Джулия, за да обясни на брат си. Джейсън все още не го беше виждал запален, защото предната вечер се намираше в Страната Пунт в Египет. Приближи се до капаците, които затваряха капандурата, и погледна навън в нощта.
– Уау – прошепна той, когато светлината го обля за втори път. Сянката му се удължи до такава степен, че достигна до най-потайните и далечни места на таванското помещение, струпаните мебели, покрити с бели чаршафи, и изоставените картини. – Всяка вечер ли светва?
– Само когато Ленард си спомни, че трябва да го направи – отговори Нестор, кашляйки.
Във въздуха се усещаше миризмата на изсъхнали темперни бои.

Джулия се усмихна. Вече две последователни вечери Ленард си спомняше, че трябва да запали фара. Предната нощ това любопитно око є беше правило компания, докато вилнееше бурята, а Манфред се опитваше да разбие вратите на Вила Арго. Джейсън се върна и коленичи пред сандъка. Помогна на сестра си да отвори и последния му катинар и хвана капака. Върху един разкъсан етикет се виждаха фрагменти от надпис ВЕНЕЦИЯ, спомени, изписан с острия почерк на Юлисес Мур, стария собственик на къщата.
– Успяхме – каза момчето с определен трепет. Повдигна капака на сандъка и от него се разнесе облак прах.
Светлината на фара започна да танцува из мансардата.
– Прекрасно... – каза Джулия, докосвайки мекото червено платно, върху което бяха разхвърляни няколко шепи ароматизирани зрънца, за да държат надалече молците и гризачите.
– Би могло да се каже, че е мантия – опита се да налучка Джейсън.
Той повдигна внимателно плата, чийто флорални мотиви, червено върху червено, хвърляха странни отблясъци, все едно в тъканта имаше вътък от сребърни нишки. Беше много повредена и подгъвът беше разкъсан на няколко места. Сандъкът разполагаше с три отделения, във всяко едно от които имаше по един стар медальон и няколко маски от бяло папиемаше.
– Венециански маски! – възкликна Джулия, вземайки с изключително внимание една от тях.
Запрехвърля я между пръстите си: беше лице с дупки вместо очи и две златни сълзи под тях, със заострен нос и черна шапка, застопорена над челото. Имаше три такива маски, положени върху три черни като нощта мантии, които се закопчаваха на врата с две лакирани брошки.
Под любопитния поглед на Нестор децата мълчаливо подредиха в редица маските и наметалата по пода на мансардата. В отделенията откриха и няколко кърпички с инициалите Ю.М. и П.М., чифт дантелени ръкавици, много дълъг вълнен шал, брошка с формата на хрътка, театрален монокъл, бастун с месингова дръжка и карта на Венеция от XVIII век с избелели надписи и цветове.
Картата беше толкова изтъняла, че опитвайки се да я отвори, Джейсън почти я скъса. Накрая се показаха и либретата на някаква комедия, както и няколко покани във вече пожълтели пликове, върху които се виждаше надписът Театър "Сант’Анджело".

Децата започнаха да си подават един по един предметите, като се опитваха да си представят за какво ли е можело да са служили. Нестор им разказа малкото, което знаеше за празниците и за живота в древна Венеция и което беше научил благодарение на разказите на стария собственик и неговата съпруга. И така почти цял час, вместо на потъналия в прах таван с покритите с чаршафи мебели, Джейсън и Джулия си представяха, че се намират сред вълшебните тайни на града на каналите, във въртящите се негови бални зали, сред маски, музика и смях. След това сънят започна да разрушава мечтите им и при поредната прозявка Нестор се изкашля и направи следното умозаключение:
– Мисля, че е време да отивате да спите, деца. Утре сте на училище.
Джейсън взе една от маските и я сложи върху лицето си, след това се обърна внезапно към сестра си и направи някакво движение, за да я уплаши.
– Аааа! – изпищя Джулия. – Престани! Изобщо не е смешно!
Заплашителна мъгла се издигаше от каналите на града и танцуваше между сградите, като ги караше за нейно удоволствие ту да се появяват, ту да изчезват. Гондолиерите си почиваха в черупките на лодките си, под вълнени одеяла, придърпани чак до над носовете им. Опитът им ги беше научил да не обръщат внимание на никакъв шум.
През нощта из Венеция се движеха само маските. Една от тях – лилава, слаба и призрачна – напредваше с предпазливи стъпки покрай каналите на старото гето. Носеше много високи обувки, които правеха походката є тромава, подобна на тази на дългокрака птица. Изядените от мухъла табели с имената на улиците се виждаха все по-нарядко, но тя не забавяше темпото. Имаше среща, на която не можеше да не присъства. Опита да се ориентира сред тези странни наименования: "calle" означаваше "малка уличка", също както и "ruga", "vicolo"**, "fondamenta"или "palizzata". Площадите бяха "campi", а мостовете имаха измислени имена, различни от истинските им. Градът беше пълен с особени камънаци: пробити заради загадъчното им използване камъни; тротоари, по които да не се стъпва, защото носеха нещастие; обелиски, които трябваше да се докоснат, защото бяха чудодейни. А по ъглите на улиците имаше камъни, наричани "гърбиците на бандитите", които служеха, за да пречат на разбойниците да се крият по тъмните ъгли. Но тази маска нямаше вид като да се страхува от тъмните ъгли, по-скоро изглеждаше дяволски забързана. Като премина поредното притихнало и завиващо надясно мостче, най-накрая се спря. Беше тигнала до тесен процеп между стари рушащи се сгради, пълни с влага и в ужасно състояние, с изпъкнали барбакани, издаващи се малко над главата й.
Комините наоколо не димяха. Прозорците бяха тъмни.
Беше стигнала уличката на Мъртвите.
– Закъснявате... – изсъска един глас, изниквайки от най-дълбоката сянка.

Поредица: ЮЛИСЕС МУР
Автор:  Юлисес Мур
Подходящо за възраст (години): 10-13
Обем, стр.:  296
Дата на издаване: 20.01.2014
Цена на печатното издание: 9,90 лв.
Цена на е-книгата:  8,49 лв.