Есенно листо

На високото старо дърво
си висеше червено листо.
То чакаше буйния вятър
да дойде със своя театър,
с артисти – засмени вихрушки
и волни листа – все пъструшки.

И дълго листото не чака.
Пристигна с летене листака
сред вихрени танци понесен
и вятърна есенна песен.
От клона листото се пусна
и в танца вълшебен се впусна,
защото само си поиска
да стане свободна артистка.
В небето балет да играе,
там фигури чудни да вае.
Под слънчеви нежни милувки
да свети без грим и преструвки.

Унесено в танца небесен
самичко остана, без песен,
че вятърът духна листака
нагоре... надолу... нататък...

Изгуби се май че листото!
Потърси – къде е дървото? –
да кацне на своето клонче
като закачено балонче.
Но все непознати дървета
видя, че стърчат към небето
с безлистни, оголени клони.
Листото сълзичка отрони.

Приседна – добро, уморено –
до корена. Тъжно-червено.
И чу как шептят семената
разпръснати върху земята,
със шума дебела покрити,
на топличко хубаво скрити.
– Студено е! – някой проплака.
Погледна листенцето в мрака
и семенце голичко зърна.
Тогава с любов го прегърна.
Със себе си то го загърна
и светлата радост се върна!
Тъй спаха съвсем непробудно
до края на зимата трудна,
когато дойде пролет чудна –
усмихната и ранобудна.