Внимавай какво си пожелаваш!

Участва в конкурса "Цяла година зима – конкурс за приказка"

И ето, че дойде месец март. Кокичетата започваха да пробиват меката почва и да разтварят своите бели цветове. Капчуците закапаха. Птичките започваха да идват от юг и да пеят прекрасните си песни. Снегът се топеше. А това беше най-лошото. Да, пролетта е много хубав сезон. Тогава всичко се събужда за нов живот, но аз харесвам повече зимата. Един ден седях на леглото си и гледах тъжно през прозорците. По едно време при мен влезе котката ми, която се казва Сивка Пухкавелка. Тя разбра моята мъка. Скочи в скута ми и започна да мърка.

– О, Сими, как ми се иска зимата да бъде вечна! – прошепнах й аз.

Изведнъж тя скочи на земята и ми отговори:

– Наистина ли искаш това?

– Но ти говориш? – бях вцепенена от учудване.

– Попитах те дали наистина искаш това?

– Да, искам го. – отвърнах й аз.

Тогава тя размаха дългата си, пухкава и сива опашка. Изведнъж подът се разтресе, но нищо не стана.

– И какво трябваше да очаквам да се случи, според теб?! – тонът ми беше леко подигравателен.

– Утре ще видиш. – отвърна Сивка Пухкавелка.

След това замяука и отиде на някъде. И ето, че тя наистина изпълни моето желание. На сутринта нямаше птички. Капките, които се стичаха от капчуците, бяха се превърнали на ледени висулки. Кокиченцата бяха измръзнали. Снегът беше дошъл. Аз писнах от радост. Облякох си якето, сложих си шала, шапката и ръкавичките. Обух си ботушките и излязох навън. Започнах да правя снежен човек, да бягам през снега като щурава и да се препъвам в преспите. Да хвърлям снежни топки по моето куче като му казвах „Честит втори сняг“. И си мислех, че не само на мен, но и на другите им харесва. Но не беше така.

Събудих се в поредния заснежен ден. Приготвях се да излизам, когато в стъклото ми се удари едно врабче. То падна замаяно на земята. Веднага изтичах навън. Взех го в ръце. Малкото птиче трепереше от студ. Внесох го вътре. След като се постопли, то започна да писука, сякаш искаше да ми каже нещо. Тогава в стаята ми влезе Симито. Аз и казах да се маха, защото ме беше страх да не направи нещо на врабчето. Но тя ми отвърна да не я гоня, за да ми преведе какво казва то. След като го изслуша, ми разказа, че врабчето се опитвало да ми каже, че заедно със семейството му като видели, че се стопля, решили да отидат на полето, да ядат полски щурци, но докато летели, изведнъж дошла отново злата зима. Една леденостудена вихрушка се извила и отнесла на някъде майка му, баща му и неговата сестра. Само то успяло да се спаси. Сега вече се почувствах гадно, но не казах на врабчето, че аз съм причината за това. То трябваше да остане при мен, докато се стабилизира.

Моите зимни забавления се обогатяваха. Открих нова игра – да си правя снежни снимки. Като мина известно време, аз понамръзнах и реших да вляза вътре да се стопля. Когато влязох видях мама и татко угрижени. Попитах ги какво става, а те отвърнаха, че по магазините няма хляб, защото сега като е заснежено не може да има реколта и съответно... Но и на това не обърнах много голямо внимание. Казах си, че те са родители и могат да се оправят.

И така всеки ден, всяка седмица и всеки месец беше заснежено и мразовито. Интересно, на мен зимата не ми омръзваше. Мина се една година, но аз продължавах да си играя в снега. Дойде месец юли и хората с надежда чакаха поне този месец слънцето да изгрее. Ала нищо не се случваше. Веднъж, чудно защо, не ми се играеше в снега и реших да се обадя на моята приятелка да излезем.

– Ало?

–Ало? – отвърна Таня.

– Танче, здравей. Петя съм. Искаш ли да излезем?

– О, Пети, не мога.

– Защо?

– Защото навън е много студено и моите родители няма да ме пуснат. Съжалявам.

– Няма нищо. Дочуване.

– Дочуване.

И така все повече приятели започваха да ми отказват.

Казах си, че и със снега ще ми е забавно. Но ето, че след ден, два, три започна да ми става скучно.

– Сими, Сими – виках аз – къде си?

– Какво искаш?

– Искам да стане както преди.

– Ааа, разбирам. Искаш да стане както преди, защото вече не искаш зимата. Така ли?

– Да.

– Ти си толкова егоистична! – каза Сивка Пухкавелка и ме изгледа укорително.

– Защо?

– Защото, когато хората искаха да стане отново нормално, теб не те интересуваше, защото не те засягаше, а сега, когато на теб ти е криво, тогава идваш да искаш желание от мен. Няма да го изпълня!

– Но защо?

– Ти сама можеш да си отговориш на този въпрос.

– Права си – казах аз – права си за всичко, което казваш. Заради мен онова врабче остана без семейство. Заради мен всички хора всяка сутрин вместо с усмивка, се събуждаха с тъга. Но сега искам да върнеш другите сезони не заради мен, а заради другите. Направих грешка и искам да я оправя.

Тогава тя размаха своята опашка и всичко стана както преди.

– Другия път внимавай какво си пожелаваш! – каза ми тя строго.

– Обещавам. – отвърнах й аз.

Сега първата ми работа беше да открия семейството на врабчето. Затичах се с пълна скорост към полето. Започнах да търся трите врабчета и за мое щастие ги открих. Една мишка ги била приютила в своята дупка и така преживели цяла година зимата. Аз ги сложих в едно малко кашонче и ги занесох в двора ми. А те като видяха своето синче и братче, запърхаха към него, прегърнаха се и отлетяха нанякъде. И така всичко си стана постарому. Отново снегът се стопи и земята се върна към живот. Аз бях много щастлива и благодарна на моята котка. Тази случка ме научи на един много важен урок. А той е, че не бива да сме егоисти и да мислим само за себе си. Понякога трябва да се замислим как се чувстват другите. И още нещо. Винаги внимавайте какво си пожелавате!

Снимка: pixabay.com