Винаги носете раницата с парите

Само един умен, красив, великолепен, но НАПЪЛНО неориентиран човек като мен може да се загуби в най- малката държава в света. Вероятно се досещате, че по време на семейната ни почивка в Рим, посетихме Ватикана.

Още в ранните сутрешни часове желаещите да обиколят музеите в дома на папата бяха образували двукилометрова опашка. Не знам каква е тази „Сикстинска шапка“, или беше капела, но при мисълта, че трябва да чакам часове, за да си купя билет,(на чиято стойност иначе мога да си взема 10 капели) щях да си умра. За щастие мама ме спаси като бе купила билети предварително онлайн. Докато тя м и сестра ми се опитваха да ме обогатят културно и духовно, развеждайки ме сред безброй статуи на непознати гледащи ме свирепо, сякаш аз съм счупил ръцете им, размишлявах над идеята си с капелите. Когато я споделих с мама, получих учуден поглед, а сестра ми избухна в смях. Кака ме просветли с разочароващия факт, че капелата която ще видя, не е модерна шапка, а таван. От посещението си още научих още, че Цезар не е само любимата ми салата, а Микеланджело – костенурка – нинджа.

Когато „вълнуващата“ обиколка най-сетне стигна двора на базиликата „Свети Петър“, продължихме по сянката на колоните. В края им видях гвардейците. Не можах да задържа смеха си. Повиках сестра си, за да и покажа екстравагантните им униформи, но тя не отговори. Щом се завъртях нямаше следа от нея, както и от родителите ми. Осъзнах, че съм сам в центъра на града и трябва да намеря семейството  си сред тримилионната тълпа.

Искаше ми се да ви кажа, че тръгвайки обратно по пътя съм намерил тайно скривалище в една от колоните и съм чул заговор срещу Франциск.  След това съм намерил охраната на папата, които са ме приели в екипа им  предимно от чужденци, но сред отбора съм  видял три познати лица – на моето семейство. Целият ми ден с тях преминал в престрелки и опасности за живота.

За жалост единственото екстремно приключение беше, че се върнах там откъдето дойдох, след което търпеливо и кротко почаках.
Мисля, че сега трябва да спомена как точно се събрах с МОЕТО семейство, тъй като имах няколко несполучливи опита припознавайки се в други хора.
Всъщност те ме намериха. Или само тате не много щастлив от факта според мен. Мама и кака ме чакаха (разглеждайки шалчета) в един местен магазин. А разговорът им минал горе-долу така:
– А, къде е  Велико? – попитал тате.
– Той е с теб. – твърдо казала мама.
– Не бе, с вас е. – завършил разговора баща ми.

Така на следващия ден всички  заедно се  завърнахме в България.

Участва в конкурса „Моето невероятно лятно приключение“