Великият великан и котаракът в чизми

Когато котаракът влязъл в замъка, вътре царяла тишина. Само великана седял в ъгъла и четял от книга с магии и вълшебства завещана от баба му. Щом забелязал котарака, се обърнал и любезно го поканил да седне. Котаракът се стъписал, но бързо се съвзел. Поклонил се до земята и поздравил великана с най-напудрените и ласкателни слова, които знаел:
– Многоуважаеми господин Великан, не можех да пропусна възможността да мина покрай великолепния ви замък и да не се запозная с прочутия му собственик. За мен е чест!
Великанът само се усмихнал, тъй като през живота бил видял много хора като котарака. След като отпил една-две глътки вино, котаракът отново подхванал:
– Чувал съм много неща за вас. Едно от тях е, че можете да се превръщате в различни, малки и големи животни.
Но великанът не бил глупав и веднага разбрал намеренията на котарака.
– Ех, хвалби. Де да можех наистина...

В този момент котарака чул странен шум под прозореца. Надвесил се през перваза и долу забелязал царя и неговата свита! Каретата бавно се приближавала към замъка със звук, при който котаракът потрепвал. Великанът се оказал костелив орех. Трескаво започнал да мисли как да го принуди да се превърне в мишле, за да може да го пребори. Но вече било късно и както се очаквало, скоро се чуло хлопане по вратата на замъка. Един слуга притичал за да отвори.
– Малчо! – възкликнал учудено царят – Стари приятелю!
Котаракът се заоглеждал на всички страни. Царят и великанът се потупали по рамото (доколкото това било възможно) и си стиснали ръцете – рядко срещана гледка за цар.
– Маркизе, явно вече се познавате с моя най-добър приятел и някога – дворцов магьосник – Малкълм Фитсбърг Трети!
„Маркизът“ само кимал безмълвно с глава и не знаел какво да отговори, докато котаракът тихичко отстъпвал към вратата.
Великанът или Малчо, както го нарекъл царят, казал:
– Радвам се да Ви видя, Ваше Величество! Но се опасявам, че не познавам придружителя Ви!
– Но как така, та нали се намираме в замъка и земите на маркиз дьо Карабас?!
– Ха-ха-ха! На кого? Та аз живея тук от двайсет години. Получих замъка и земите около него в наследство от дядо ми, а той от неговия дядо.

При тези думи, Царят прозрял измамата на котарака, спомнил си всичките му лъжи и преструвки и решил да го накаже сурово. Мелничарският син и неговия верен слуга били пратени в армията. Котарака чистел ботушите на войниците, а господарят му белел картофите в кухнята. Така и двамата се научили с труд, чест и достойнство да си изкарват хляба.

* * *

Уж в приказките се раздава справедливост. Каква справедливост има в тази приказка? Котаракът, който възкачва на престола господаря си, само чрез лъжи и измами, накрая излиза добрият герой, а Великанът, който на никой нищо лошо не е направил – лошият?! Човек не може и не трябва да забогатява, като краде чужди земи и къщи, ето защо реших да променя края на тази приказка.

Участва в конкурса на „Забавното четене“