Вълшебното кокиче и желанията

Участва в конкурса "Цяла година зима – конкурс за приказка"

Приказките започват с имало едно време, но моята приказка започва така: Има едно време и то е сега.

Една декемврийска студена и тъмна нощ е. Остават само два дни до Коледа. Навън е тихо, всички са по домовете си, дори и кучешки лай не се чува. Единствено вятърът пее своята зимна песен без умора. Идват празници, а няма никакви признаци на зима. Казвам си: „Как е възможно това, не може да прекарам такава Коледа. Искам истинска Коледа, истинска зима.“

Изчаквам всички вкъщи да заспят и бавно се качвам горе към тавана. Излизам на балкона, поглеждам към небето и извиквам с пълен глас:

„Ти, бабичко стара, ти, бабо Зимонке, да не би да си умряла, къде си се скрила, уж могъща си била, а какво е туй нещо – Коледа идва, а теб никаква те няма“. Изчаквам няколко минути, ала отговор никакъв. Тръгвам да си влизам към моята стая и изведнъж не щеш ли някой ме пощипна за опашката. Обърнах се и се оказа, че това е синът на баба Зима, Снежко. Той ми прошепна: „Я върви да спиш, цоцоланке, че ако ядосаш моята женичка без опашка ще останеш.

– Името ми не е цоцоланка. – измърморих аз, но го послушах и се прибрах.

А сега ще кажете коя съм аз, че и опашка имам, животно ли съм, дете ли съм, цвете ли съм. Аз си имам име и то е Анушка, на 12 години съм, но когато бях малка ядох много сладолед през зимата и не щеш ли, ми порасна опашка, но не каква да е, а сладоледена с вкус на ванилия. Тя обаче не се стопява и никой не може да я изяде. А Снежко ме нарече цоцоланка, защото съм малко дебеличка така, с тлъстичко коремче.

И нека да се върнем към студената и тъмна, страховита нощ. Прибирам се в моята стая, завивам се със заешкото пухено одеялце и заспивам. Нищо не сънувам. Сутринта дойде бързо, майка ме събужда и какво да видя – сякаш не е реално, сякаш сънувам. Навън е студено отново, но има много пухкав сняг и продължава да вали, трупа ли трупа. Покривите на къщите не се виждат, всичко е в един цвят – бяло. Всичко блести. Навсякъде е украсено с коледни играчки и гирлянди. Всички сгради светят празнично.

– Е, това е! – казвам си аз. – Какво повече да искам – имаме си сняг, коледна украса. Сега празникът ще е невероятно незабравим.

Но с тъжен поглед, докато си стоя на двора, откъсвам едно красиво цветенце – кокиче се нарича и му казвам:

– Колко си хубаво, колко си кристално бяло, но какво ще стане с теб и всичко приказно, когато зимата отмине, ако имах желание бих си пожелала цяла година да е зима, да се пързалям с приятелите ми, мама да ми носи топъл шоколад в леглото, татко да ми носи банички от баничарницата, баба да ми плете топли чорапки, дядо всеки ден да ми поправя шейната, да е студ, да е мраз, да не ходим на училище, само подаръци да получавам, вкъщи да стоя и да имам безгрижно детство само със игри. Но какво говоря аз, луда ли съм, това е невъзможно.

И в същия момент изтръпвам от случващото се пред очите ми – кокичето се отваря, излизат от него снежинка и ми проговаря с тънък глас:

– Анушке, мила дружке, внимавай какво си пожелаваш непослушке, по Коледа не си ли чувала, че чудеса се случват и твоето желание е вече в сила. Цялата година за теб и за твоят град зима зла ще има!

О, сърцето ми се сви, истина ли е това, което чувам. Аз искам да е зима, но възрастните не желаят, те все за работа и за реколта мислят. Казвам си това е някаква шега, но, скъпи ми читателю, не е. Така мина декември, януари, стана февруари, март, април ала пролет не идва и юни стана ала лято и море няма и септември стана – нито есен, нито училище няма. Дойде пак декември с още по-студен сняг и с още по-разгневената баба зима. И така в моя град цяла година бе зима, защото аз, Анушка-непослушка, пожелах така. Внимавай ти, другарче, какво си пожелаваш и бонбони от пчели да пожелаеш, щом вярваш и е силно, ще се сбъдне.

Снимка: pixabay.com