Човечето в гащеризон

Беше 19 август. Прекрасен  ден! Лято, слънце, горещина, емоции, магия…
Последното, което чух, бе „Лека нощ!“.
И така, не зная какво се случи после…
Беше светло – ден. Бях в едно от онези изоставени кварталчета, в които да срещнеш жива душа, макар и улично куче, е като сняг през юни – жива рядкост! Пусто. Дори врабчета нямаше. Нито мравки. Нищо. Стърчаха единствено пет-шест дървета, колкото да не е гола картината, и ниско легнали, почти напълно изсъхнали, тревички. Слънцето припичаше тъй, сякаш изпращаше безброй стрели, чиято цел бе да разрушат всичко, до което се докоснат.
И все пак не ми беше чак толкова горещо. В този слънчев ад, в който дори тревичките се потят, аз не усещах непоносимата жега.
Ходех по тесните мръсни улички. Минавах оттук, защото бе по-пряко. Бях се запътила към магазина за дрехи. Исках да си купя една невероятна лятна рокля на цветни пеперудки, за която копнеех от една година, с пари от рождения ми ден. Вървях без да мисля, без дори да чувам. Ходех, ходех…

Изведнъж нещо подразни периферното ми зрение и грабна моето внимание. Вдясно, до една счупена пейка, чиито греди се подпираха в земята, седеше дете. То изглеждаше мургаво, циганче, биха казали някои, но не беше такова. То просто беше мръсно. Детенцето чоплеше нещо в ръчичките си. Не ме видя. Аз се приближих и клекнах до него.
– Защо стоиш тук, на тази горещина? Не ти ли е топло?
Момченцето вдигна поглед от ръчичките си и впери очите си в мен. Какви очи! Те бяха по-красиви от красотата, по-дълбоки от вечността, по-измъчени от болката. В тях се личаха сълзи, напиращи да избият.
– Те го счупиха! – каза момченцето и ми показа в своите ръчички едно простичко човече, направено от клончета, с главичка, две ръчички встрани и две крачета. То бе пречупено в кръста и детето търсеше начин да го поправи.
– Кой го счупи? – попитах аз.
– Онези момчета – посочи с малкото си пръстче един по-далечен блок.
Досетих се, че говори за ужасните петокласници, които се подиграваха и надсмиваха над всяко бедно дете, което видеха.
– Аз сам си го направих. Исках да го дам на някой човек, а той да ми даде парички, за да си купя хлебец. Не съм ял толкова много дни! Много съм гладен! А те ми го счупиха и се смееха!
– Какво съм им сторил? – гласът му се задави в сълзи и то спря да говори.
– Може ли да го видя? – попитах аз.
То ми подаде играчката и ме погледна в очите. Сълзите спряха да валят така поройно.
От гривната, която носех, взех едно ластиче. С него завързах дървеното човече. Накрая изглеждаше, сякаш бе обуто в гащеризон. Но, най-важното, беше цяло.
Докато го оправях, разбрах, че момченцето е сираче. Досега е спало при някакви хора, които само подслон му давали. Нищо друго не узнах за него.
Когато човечето стана готово, аз го подадох на невинното дете. В този миг очичките му светнаха. То бе толкова радостно!
– Благодаря ти, какичко!
– Няма защо! А сега вземи тези парички и по-късно отиди до магазина, за да си купиш каквото пожелаеш и всеки ден си хапвай хубаво! – подадох му 20-те лева, с които бях тръгнала.
– Но те не са ли твой подарък? – запита момченцето. Откъде знаеше?
– Да, така е. Но на теб храна ти трябва повече, отколкото на мен – рокля.
То беше притеснено – не знаеше дали да вземе паричките, или не. Накрая ги прие и се усмихна скромно. Аз извадих една мокра кърпичка и изтрих личицето му, ръчичките и краченцата. То стана толкова хубаво, а очите му изпъкнаха още повече.
– Благодаря, но аз нямам нищо, което да ти дам в замяна!
– Запознанството ми с теб е най големият подарък за мен! – отвърнах с искрена усмивка.
Момченцето също се усмихна. То взе едната ми ръка в своите и сложи в нея нещо много специално.
Изведнъж някой извика.

Участва в конкурса „Моето невероятно лятно приключение“