Сняг в сърцето

Участва в конкурса "Цяла година зима – конкурс за приказка"

Имаше някога един беден и самотен старец. Всеки ден след училище аз го виждах да стои, провесил нос, в близкия до училищната сграда парк. По пълните му с гняв и сълзи очи си личеше, че сърцето на този човек се къса вътрешно. Абсолютно всички го мислеха за просяк и това никак не беше случайно. Рошавата побеляла коса, дългата мръсна брада, закърпените му дрехи, на които той разчиташе в прохладните вечери, много го оприличаваха на такъв. А странното беше, че външният му вид не отговаряше на поведението му. Той нито просеше, нито молеше за милостиня когото и да било, нито пък отвръщаше на нападките и подигравките на случайните минувачи. Стоеше си кротко и мирно, седнал под едно дърво, и гледаше безнадеждно в нищото. Аз много пъти го съжалявах, предлагах му обяда си, давах му топлото си палто, но напразни бяха тези мои жестове. Горкият старец не проявяваше никакви признаци на оживление. Единственото нещо, което бях подочула от хората за него е, че се казва Себастиан...

Една вечер, когато слънцето тъкмо беше залязло, аз се връщах от тренировки и незнайно как се озовах в същия този парк, а може би мислите ми ме отведоха там. Заварих Себастиан както обикновено да стои под онова, наподобяващо призрак, дърво и смело се приближих към него. Помислих си, че ако му разкажа повече за себе си и за живота си, по този начин ще го предразположа да сподели с мен какво го мъчи и започнах убедително разказа си, без да губя и минута повече. Когато стигнах до частта за семейството и продължих с това как братята ми постоянно ме ядосват, а родителите ми все ми се месят в личния ми живот, бедният старец ме погледна с благ поглед и за пръв път от една година проговори. Каза ми следното:

– Не бива да се оплакваш от живота си. Ти си голяма късметлийка! Имаш семейство, което те обича и подкрепя. Цени го, уважавай го, наслаждавай се на тези щастливи моменти. Иначе ще свършиш като мен – ту ще си за съжаление, ту за подигравка. Това ли искаш, а? Аз изгубих завинаги своето семейство. Нямам си никого на този, пълен с измет, свят. Нямах безгрижно детство, но и на семеен уют не можах да се порадвам дълго време. Не ми беше предоставена такава златна възможност като твоята. От една година насам не съм на себе си. Жив ли съм, умрял ли съм, само Господ знае. Откакто загубих жена си и дъщеря си в злополука, в сърцето ми настъпи опустошителна зима, която ежедневно ме разяжда душевно. Без тях за мен няма радост. Когато останах без своето семейство, сърцето ми се вледени, а в душата ми заваля безспирен сняг, който, падайки снежинка по снежинка, убива и най-нищожната надежда за изкупление на греховете ми. Не бива да се оплакваш от живота си, дете, не бива да се оплакваш. Ако имаш семейство, ти имаш всичко. – каза с последни сили добрият старец и се унесе в мислите и спомените си.

Аз бях потресена от неговата история. След като Себастиан изля тъгата си на моите плещи, всичко ми се изясни. Разбрах колко ценно е семейството и колко уютни са семейните вечери. В онзи момент осъзнах грешките си и ме обхвана страх, че някой ден и аз мога да изгубя близките си, а в сърцето ми, като в това на Себастиан, ще настане пустота и студ. Изтръпнала и втрещена от тази ужасна мисъл, аз изхвърчах притеснена от парка и побягнах към къщи с едничкото желание да прегърна силно родителите си и да целуна малките си братчета, обещавайки им, че повече никога няма да им противореча и да им се сърдя.