Снежното братче

Участва в конкурса "Цяла година зима – конкурс за приказка"

Имало едно време едно момиченце, което било много самотно, защото си нямало братче или сестриче. То живеело в една малка къщичка на село заедно с майка си и баща си. Нямало други деца, с които да си играе. Имало си само едно малко кученце на име Типи, за което се грижило. Дошла зимата. През нощта завалял първият сняг, който бързо покрил земята. На сутринта момиченцето се събудило от учудения лай на кученцето, което виждало сняг за първи път.

– Спокойно, Типи, това е сняг. Няма нищо страшно. – успокоило го момиченцето. – Даже е забавно. Искаш ли да излезем навън и да си направим едно мъничко снежно човече?

Кученцето радостно заподскачало и размахало опашка. Момиченцето облякло дебелото си яке, сложило си шапката и ръкавиците.

– Да не забравиш шала. – казала майка му и му подала любимото шалче.

Момиченцето си го сложило и изтичало навън заедно с Типи. Кученцето отначало не разбрало защо е студено, защо снегът щипе и защо ледът е хлъзгав, но после се ококорило и започнало да скача в преспите и да се търкаля. Това му се сторило много забавно. А през това време момиченцето правело своето снежно човече. Сложило му очички от камъчета, носле от жълъдче, уста и ръчички, шапка и шалче.

– Типи, ела да видиш какво човече направих! Харесва ли ти? – казало момиченцето на своето кученце. – Прилича на истинско малко детенце. Ех, да можеше да ми бъде братче!

На следващия ден момиченцето излязло да разходи Типи.

– Здравей! – чул се детски глас отнякъде. Момиченцето се огледало, но нямало никого.

Гласът продължил:

– Ти ли си моята кака, която ме направи?

– Но ти говориш!? – изненадало се момичето, като разбрало, че гласът идва от снежното човече. – Аз те направих вчера от сняг и не очаквах...

– Как няма да очакваш!? Нали като ме направи си пожела да съм ти братче!?

– Да, така е, но...

– Добре, както и да е. Вече си моя кака, а аз съм твоето малко братче. А кое е това кученце? – казало снежното дете.

– Това е Типи. Моето малко животинче.

– Много е сладко! А сега искаш ли да играем? – попитало момченцето.

– Разбира се! – зарадвало се момичето.

И така момиченцето цял ден играело със своето братче, а кученцето радостно подскачало около тях. Зимата вече била към края си. Пролетта наближавала. Снегът започнал да се топи и ставало все по-топло. Момиченцето забелязало, че братчето му не се чувства добре. Помислило си, че и то ще се стопи – нали е от сняг. Затова решило да отидат при Баба Зима и да я помолят да не си тръгва цяла година. Тя живеела в една пещера на най-високия връх на планината, която била недалеч от селото на момиченцето. Те се приготвили и тръгнали.

Пътят бил много труден и опасен, но те успели да се изкачат до пещерата.

– Бабо Зимо, там ли си? – извикало момиченцето.

Никой не отговорил. Тогава кученцето, което било много любопитно и смело влязло вътре. Дълго чакали двете деца докато Типи излезе от пещерата заедно с ... Баба Зима.

– Разбрах какво искате. Това кученце ми каза. Аз мога да говоря с животните и с растенията. – казала Баба Зима. – Не искам да ви разделям, затова ще изпълня молбата ви.

И наистина Баба Зима изпълнила обещанието си и било зима цяла година. Но един ден Баба Зима слязла при децата и кученцето и им казала:

– За съжаление не може да бъде повече зима. Растенията не могат да имат плодове, а животните остават без храна. Момиченцето се разплакало, прегърнало снежното си братче и му казало:

– Благодаря ти, че игра с мен. Ще ми липсваш много. Също и на Типи. Кученцето тъжно погледнало снежното дете.

– Имам идея! – извикала Баба Зима. – Ще направя едно снежно облаче само за твоето братче, което ще стои винаги над него през всеки сезон.

След това Баба Зима направила облачето и си тръгнала. Дошла пролетта. Поникнали първите кокичета, дърветата започнали да цъфтят, птичките се върнали от юг, всичкият сняг се стопил, освен вълшебното облаче. Така момиченцето и снежното му братче и кученцето Типи останали заедно завинаги.