Щурото приключение на Бетина и Морт

– Аз и сама ще науча всичко за света. Но затова ще трябва време. Ще трябва да ям повече сирене, за да порасна по-бързо. А когато порасна, непременно ще науча отговорите на всички въпроси.
И мишчицата с решителни стъпки се запъти към голямата бяла врата. Тя се оказа доста тежка, Бетина бута ли, бута и накрая успя да си провре мустачетата. Заслепи я толкова силна бяла светлина, че тя се стресна и отново се скри. Любопитството й обаче надделя и този път тя подаде и ушичките си навън, след това и лапичките и накрая изскочи.
– Аууу!
Тя виждаше толкова много цветове, чуваше толкова много звуци, че направо се уплаши. Но пък беше толкова шарено и толкова интересно. Бетина толкова много се зарадва! Виждаше изумителни неща – огромни сгради, бързи коли, весели деца, цветя, които ухаеха чудесно! И всичко това не беше бяло, както тя бе свикнала, а беше пъстро и шарено. Бетина реши да се разходи. Наблизо имаше една градина пълна с цветя. Мишлето внимателно мина покрай всяко едно от тях, за да ги помирише. От време на време виждаше пчелички и шарени пеперудки. В градината имаше и фонтан. Водните капки се пръскаха наоколо. Една падна на нослето й. Бетина се засмя. Отиде до фонтана и зачака някоя капка да я измокри отново. Така стоя известно време...

А през това време майка й и нейните братя и сестри я търсеха в бялата стая.
– Бетина? Къде си, Бетина? – викаше разтревожено старата мишка.
Но Бетина никаква я нямаше. Търсеха я навсякъде – под масата, в кутията със сол, в леглото й, но тя не беше на нито едно от местата. Толкова се изплашиха, да не би някой бял котарак да я е изял или да не би да се е хванала в някой миши капан! Толкова страшни неща им минаха през белите главици, но никой не си и помисли, че е минала през бялата, тежка врата и сега се радва на пъстрите цветя и на пръските вода от фонтана...

На Бетина и омръзна да стои до фонтана, а и вече беше вир-вода – от нослето до опашката.
– Апциху! По-добре да отида на някое топло местенце. – каза си тя и тръгна към големите сгради.
Бетина отиде в един голям блок, но вътре й беше студено и излезе. Влезе в едно близко кино. Там беше топло и приятно. Мишлето се сгуши в една от седалките и дълбоко заспа.. Дълго време спа, но някакъв шум я събуди. Около двадесет деца влязоха вътре и щастливо викаха, бягаха и скачаха. В ръцете си носеха пуканки, които се разхвърчаха из стаята. Една за малко да я удари. Майките им се опитваха да ги укротят, но безуспешно. 
– Деца, деца! Филмът започва! – каза една от тях и още по-силни викове се чуха в малкото кино.
Те се затичаха към седалките и Бетина се скри под една от тях. Изплашено зачака. Какво ли щеше да стане? Както каза една от майките – филмът започна. Даваха "Гарфийлд". Още по-голям страх обзе мишлето. Много се страхуваше от котки. Изцвърча и избяга.
– Къде ще отида сега? – питаше се тъжно Бетина. – Как ми се иска да си бях останала в къщи. Но не знам пътя.
Докато вървеше по улиците видя един плъх. "Може би той знае къде е бялата стая. Ще го попитам." – мислеше си тя.
– Хей! Здрасти! Аз съм Бетина. Как се казваш?
– Аз съм Морт. Накъде си тръгнала? – попита плъхът, който се оказа много мил.
– Ами аз искам да се прибера, но се изгубих. Живеех в един малък, бял свят. За да отида там, трябва да мина през една голяма, бяла и тежка врата. Близо до нея има една прекрасна градина с цветя и фонтан. Знаеш ли къде се намира? – попита с надежда Бетина.
– Хмм..мисля, че да. Хайде, ела с мен! – подкани я Морт.
Бетина подскачаше от радост. Нямаше търпение да се прибере вкъщи при майка си и при братята и сестрите си. Докато вървяха, през 2 минути питаше: "Стигнахме ли?" Щом Морт кажеше "не", се натъжаваше, но после бързо се усмихваше, сещайки се за хубавата бяла баница на майка си. Накрая усети някаква позната миризма. Да – това бяха прекрасните цветя от хубавата градина. Ето го и фонтана и неговите капки вода, пръскащи се навсякъде около него. Ето ги и пеперудките и пчеличките. Но най-хубавото – на една уличка разстояние беше бялата врата.
Не спря да благодари на Морт. Покани го вътре. На него му беше много интересно – всичко беше бяло, само той беше сив. Бетина се развика:
– Мамо! Мамо! Върнах се. Водя гост.
– О, скъпа! Ти си добре! – старата мишка беше толкова щастлива и прегърна детето си. – Къде беше?
– Излязох през голямата врата. Навън е толкова хубаво! Но се изгубих. За щастие Морт ми показа пътя. – и Бетина посочи плъха.
След това старата мишка приготви бяла баница и вечеряха. Бетина разказа за щурото си приключение.

Морт стана семеен приятел. Всеки ден идваше да си играе с малките мишлета. Водеше ги навън и им показваше всякакви интересни неща в града. И всички заживяха щастливо!

Участва в "Конкурс за "Бяла приказка".