Мистерията в града на тролчетата

Понякога правя много бели. Но в крайна сметка съм послушна. В града, в който живея и уча тролските си работи, има много загадки. Под загадки имайте предвид изчезващи малки предмети, коли, дори и хора. Това е самата истина. Тук има нещо гнило. Аз трябва да го открия, но това няма да стане без приятелите ми. Между другото забравих да ви се представя. Аз съм Мейбъл, а моите приятели тролчета са Рони и Брейди. Те са братя. Даже нещо по-специално от братя. Те са близнаци и толкова много си приличат, че можеш да ги различиш само по ръста.
Техните хобита са много противоположни. Рони е по. нисък от останалите тролчета, както и аз. Той обича да чете книги и да учи малко повече от останалите тролчета на нашата възраст. Брейди пък е по-висок и обича да спортува. Неговият спорт е баскетбол. В този спорт си го бива много. Той не обича да учи като брат си, но пък е много силен. Аз обичам да чета книги. Особено когато вали и се чува само ромоленето на капките дъжд които се спускат по улуците, стичат се по наклонените улички и се вливат в поточето край града. Това ме успокоява много. Аз вниквам в книгата много добре и ми е тъжно, когато трябва да се разделя с нея. Не във физичната си форма, а във смисъла, че книгата е една и няма да има продължение, няма да видя героя, с който съм се запознала толкова добре дълго време.
Трябва да се подготвя за плана, който съставихме със Брейди и Рони. Ние бяхме решили да обиколим града, за да потърсим улики. На следващия ден тръгнахме, а всеки беше въоръжен с камера, с която да заснемаме уликите. Първо минахме през сладкишницата на улица „Тролче“ №5. Влязохме вътре и видяхме нещо неочаквано. Продавачът стоеше вътре и плачеше с крокодилски сълзи. Рони го попита какъв е проблемът. Аз се досетих какъв може да е. Така си и беше. Проблемът за който продавачът плаче така упорито е, че е изчезнала най-скъпата за него вещ. Бейзболна шапка, която е наследство от баща му. Получил я е преди баща му да почине. Брейди се досети за една идея, която ни допадна. Да вземем тефтерче и химикал и да записваме нещата които липсват и ние да се опитаме да ги открием.
След това отидохме до магазина за дрехи и обувки на улица „Приятел“ №26. Влязохме в магазина и имахме дежавю. Продавачката плачеше отново с крокодилски сълзи. Даже по-упорито от продавача на сладкиши. Питахме я какво ѝ липсва, а тя отвърна:
– По-скоро кой...
Брейди я пита дали е изчезнал човек, а тя потвърди. В този момент разбрахме, че ще е много по-трудно. Крадецът не краде само предмети, а и хора. Записахме името и годините на човека, по-скоро детето, което е изчезнало. Казва се Лари. Лари е момченце на 8 годинки.
Продължихме да обикаляме града в продължение на два дена. Накрая обиколихме всички магазинчета и къщички. Тефтерът беше изписан почти целия – имаше само една празна страничка.
Решихме да прочетем какво е изчезнало. Установихме нещо шокиращо. Предметите, които изчезваха бяха в азбучен ред. Да ви обясня.
Маршрутът, по който ние вървяхме беше просто по един главен път с разклонения. На практика ние сме минали по пътя на крадеца, така да се каже. Той е събирал предмети и хора по азбучен ред. Това си беше наистина странно. Изведнъж ми изникна един спомен. Как преди месец бях в магазина за дрехи и обувки и тъкмо да платя едни ботуши, човекът пред мен зададе странен въпрос, на който аз не обърнах кой знае какво внимание. Въпросът беше как се казва момченцето на продавачката. Тя му отговори.
Най-вероятно това е бил крадецът. За щастие братята Рони и Брейди го познаваха като им описах как изглежда.
Отидохме на неговия адрес и позвънихме на звънеца. Той отвори и беше изненадан, защото рядко му идва някой на гости. Той ни покани вътре. Ние влязохме във всекидневната му. Там имаше прекалено много разнообразни предмети, което си беше чистата истина, че той е крадецът. Седна до нас на дивана и започна да ни пита как сме с оценките и защо идваме при него. Ние му отговорихме, че просто да се видим, защото ни е било скучно. В един момент той ни попита дали сме жадни. Ние си бяхме доста жадни и му казахме да. Той извади едно звънче и звънна с него. По едно време дойде синът на продавачката за дрехи и обувки. Съобразихме, че ако реагираме рязко може да ни стори нещо, затова питахме само как се казва момченцето. Той отговори със същото име, което ние записахме в тефтера. Да, това наистина беше синът на продавачката на дрехи и обувки. По едно време човекът стана и каза, че отива до тоалетната. Това беше нашият шанс, но нямаше как да вземем всички предмети и детето. Провалихме се, той се върна и ни хвана как си тъпчем по джобовете предмети. Той ни попита какво правим. Ние не отговорихме. Тогава той ни хвана и ни завърза.
Не можехме да помръднем, защото това бе тролско въже, а тролските въжета не се късат лесно. Аз го питах какво ще постигне с тези кражби. Той ми отвърна, че градът не е като преди. Питах го в какъв смисъл градът не е същият. Той обясни, че има много тъга в града ни. Като се замисля, всички предмети, които бяха изчезнали носеха тъжни спомени като шапката на продавача на сладкиши. Брейди му обясни, че ако ни пусне и върне всичко откъдето го е взел и се извини на хората, всички ще му простят.
Така и стана. Вече нямаше крадец в града ни. Всички бяхме спокойни. Така историята свършва.

Участва в „Щур конкурс с веселите „Тролчета“