Мистерията с мистър Хавър и имението

Сутринта, в офиса на господин Лорън Луис, се почука. Господинът стана и отвори вратата. При него влезе младо момче, уплашено и разтревожено. Господин Луис седна, вдигайки вестника си отново, докато момчето се настани.
– Добър ден. – промълви едва момчето.
Господин Луис мълчеше, четейки вестника си.
– Добър ден. – пак каза момчето, а господинът седеше все така – на място с вестник в ръка.
Накрая момчето взе скъсаното си яке и се обърна, още по-пребледняло, устремено към изхода. Хвана ледената желязна дръжка на вратата и тъкмо да я отвори, Лорън Луис отговори пряко на поздрава:
– Хей, момче, аз знам защо си тук!
Момчето, сякаш видяло призрак, се обърна и замръзна на място, бавно изпускайки дръжката на вратата.
–Върни се. – продума тихо господинът, обръщайки вестника към сядащото момче. – Ето, затова!
Лорън сочеше една статия със заглавие „Собственикът на имението „Ловърлентън“ изчезна. ". После обърна вестника към себе си, взе жълтия маркер и силно подчерта две изречения, които гласяха: „По-късно милионерът беше намерен. Той се беше настанил в тесен апартамент в центъра на града. Щом нашите журналисти питаха заможният собственик на имението защо се е преместил от спокойствието и лукса в покрайнините на града и се е настанил в тясна гарсониера в центъра на цялата шумотевица, той мълчеше. Единственият му отговор беше, че прехвърля имението на племенника си Стенли Хавър.“
– Това е, нали? – усмихна се Лорън. – Чуй, говори по-тихо, момче! Шефовете ми не знаят, че съм детектив.
– О, господине, благодаря! Вече не знаех какво да направя. Но, но вие как?! Как знаехте защо идвам?
– Наблюдателността е най-важното за един детектив мистър... – детективът сложи очилата си и погледна табелката върху избелялата риза. – мистър Джексън. Малко си малък, но названието мистър се слага на момчета от всички възрасти, нали? – усмихна се Лорън и посочи емблемата на скъсаното яке на момчето, откъдето се разбираше името на имението и така лесно се подразбираше новината.
– Ох, как не се сетих. Така е! – лицето на момчето светна и то започна да изглежда някак красиво. – Чуйте, господине, аз много обичах стария си началник. Той също ни обичаше. Даваше ни да си почиваме, даваше ни храна от неговата. Държеше се с нас като равни, но последния ден, преди да изчезне, се държеше разбързано и странно – не забелязваше малки неща... праха по книгата поставена на нощното шкафче, неизбърсаните варовикови капки по стените на стъклената чаша и още други дреболии, които преди му правиха огромно впечатление. Той вечеряше рано и си лягаше също така. Този път се заключи в стаята си и отказа всякаква вечеря, подминаваше ни сякаш не съществуваме. На следващата сутрин имаше само една бележка и документ за прехвърляне на имуществото и нито следа от него – Джексън извади бележка и я подаде.
– В нея пише, че утре щял да пристигне сър Стенли Хавър, да сме го посрещнели добре и да прехвърлим имуществото на него възможно най-бързо. Мистър Хавър дойде, държеше се надменно все едно ние не сме хора и щом се наяде набързо се затвори в покоите си. По същото време аз вървях с Марта, прислужницата, с която си говорихме колко трудно е да си мил с такъв злобен човек. После тя тръгна надолу към избата, за да извади 20-годишното вино на стария мистър за приема на сър Стенли, а аз продължих направо към моята малка стаичка, но по пътя минах около стаята на Хавър, от която се чу телефонен звън. Замръзнах. Оттам дочух разговор. „Уважаемия“ сър казваше: „Хаха, измамихме го! Сега имението е мое. ГОРКИЯТ стар човек как се уплаши като разбра, че можем да разкрием тайната му... веднага се съгласи да прехвърли имота и да ме признае за племенник! Сега ще сме щастливи, татко!".
– Това ли е всичко! Та той е чисто виновен, но щом няма доказателства... има ли още?
– Да, да, има... началникът ми има брат, по-голям. Брат му избяга от баща им и се ожени в чужбина – по право имението е негово, но поради липсата му най-законно беше завещано на господин шефът, но изглежда сега синът му е замислил пъклен план да си го върне!
– Чуй, вземи тези пари – детективът подаде 200 паунда на момчето. – Дай ги на адвоката, който ще прехвърля имотът на името на Стенли Хавър и му кажи да не идва в уреченият ден и да си мълчи... Аз ще дойда, ще потърся из стаята на „племенника“ и ако намеря нещо веднага ще дойда при теб. Ти ми кажи стая, в която ще стоиш и няма да излизаш докато не дойда.
– Гостната – там никога никой не идва.

... след 1 ден...

– Ах, вие! Ако не бяхте... аз щях да успея...! Това е моят имот, само моят! – крещеше Стенли.
– Благодаря за съдействието мистър Лоран Луис. – каза полицаят.
– Господине, сега ще живеем отново спокойно! Благодаря ви – как да ви се отблагодаря? – очите на Джексън светеха.
– Да, така е! Този измамник щеше да ми вземе всичко, без да му мигне окото. – усмихна се истинският и постоянен собственик на „Лавърлентън“.
– Това е моето признание – каза най-добрият детектив, ЛОРАН ЛУИС.

Сега се чудите какво стана нали?! Лоран се представи за адвоката. Навлезе в имотът и докато Марта, която се бе съгласила да съдейства и разсейваше мистър Хавър с новите кристални чаши, които не може да са 7, а задължително трябва да се закупят още 2, защото другите гости в предстоящият прием не може да пият в стъклени, заради елегантността на имението, която не бива да се подронва. „Адвокатът“ разрови чекмеджета, рафтове и лавици, докато не попадна на едно писмо. Писмо от бащата на мистър Хавър. То гласеше:

„Сине, аз заминах, но няма да оставя този прелестен имот на малкия си брат. Този сополанко ми съсипа живота... заради него избягах, за да не гледам физиономията му вече. Звънни му и му кажи, че знаеш тайната му... той ще се сети коя и веднага след това наложи претенциите си към имота – той няма да издържи, ще се предаде. Твой /подписът на бащата/!"

Щом детективът намери писмото излетя направо в гостната, където с Джексън повикаха полиция и го показаха. Хавър се опита да избяга... дори насочи оръжие към полицията, но с ловкостта на господин Луис бързо беше изненадан в гръб, оръжието му бе отнето, а той затворен. Така приключи поредният успешно решен от детективът Лорън Луис случай!

Участва в конкурса за разкази „Млад детектив“