Книгите за тролове – прозорец към света им

Без да бърза Станчо се наведе и погледна под вратата. Нямаше никого, както очакваше. Влезе бавно, с шарещ наоколо поглед. Търсеше нещо конкретно. За него беше и важно. Без да иска събори един куп настолни игри, поставени на широкополата маса до вратата. Наведе се и трескаво ги събра отново на купчина. Още веднъж се огледа, преди да се спусне към секцията в долния ъгъл. Веднага измъкна дебел том с шарена корица, но с отдавна избледнели цветове. Буквите бяха издълбани в хартията по много странен фин начин. Станчо се вгледа в бляскавото обаяние, което струеше от хартията. Отдавна бе мечтал да я подържи в ръцете си, да усети грапавината между пръстите си и да вдъхне аромата на достолепност. Поради куп неуважителни причини досега не беше докосвал по-хубава книга от тази. Притисна я до гърдите си и се измъкна мълчаливо.
Спря се едва до високата стена от бодливи храсти в задната градина. Приседна под един разцъфтяващ люляк и разтвори страниците. Веднага лекият ветрец се спусна, сякаш за да го накара да се почувства сред омайна симфония от аромати. На отминали векове, на тайнства, на неестественото скрито в тази книга, тежаща на коленете му. Прочете първите два реда.
„Тролчетата са малки и много необикновени.“
„Имат цар-Тинганор.“
И веднага въображението му нарисува картина, в която присъстваха дребни космати човечета, сред които величествено стоеше Тинганор, грабнал великолепен каменен жезъл. В същия миг, за една-единствена секунда, поляната пред него се изпълни с тълпа от дребни шумящи, космати, зелени твари, сред които стоеше едър, поне за ръста си, трол-Тинганор. Станчо неволно ахна и остави страниците да се затворят бавно. Всичко, което знаеше за троловете досега го накара да се засрами. Знаеше, че не съществуват никакви тролчета.
– Да живее крал Тинганор! Да живее! – извикаха всички в купом и момчето подскочи.
Цялата тълпа, като поток от зелена жива вода се стече към краката му и започна да се катери по крачолите на панталоните му. От изненада не успя да помръдне. Толкова малки му се струваха тези неестествени животинки или хора не знаеше, защото израженията на лицата им бяха твърде объркващи. Шляпаха го с малките си ръчички и косъмчетата по главичките им постоянно се мачкаха между гънките на яката му.
Разнесе се силен, величествен глас.
– Спрете! Крал Тинганор заповядва да отведете това непослушно момче, осмелило се да си играе с нашия свят. Веднага!
Очевидно говореше друг, по-дребен трол, не Тинганор, защото изражението на краля си оставаше непроменено. Последваха радостни възгласи и без да усети Станчо се оказа на няколко сантиметра във въздуха, понесен от тази зелена жива вода. Нанякъде, определено без да знае.
Изминаха часове преди да стигнат до нисък свод на някаква дребна заешка дупка. Слънцето вече клонеше към залез, а момчето се чувстваше вцепенено. Правеше опити да си спомни пътя, по който бяха дошли дотук, но бе твърде съсредоточен в изучаването на тези мини-човешки личица. Малките ръчички имаха някаква животворна сила и с всяка изминала минута сковаваха все повече костите му. Просто не можеше да помръдне.
– Той се оказа по-висок, ваше височество. – чу се неодобрителен шепот.
Кралят прошепна нещо в щръкналото ухо на трола говорител (ушите на тези създания стърчаха на няколко сантиметра от косите им) и отново настана трепетна тишина.
– Сега, искам да напъхате колкото се може повече от този наш нарушител. Ако някъде се запъне, разширете. Крал Тинганор заповяда! – тълпата отново го понесе напред.
Лека-полека започнаха да го напъхват в заешката дупка. Първо краката му, после раменете. Като по чудо се побра. Никога не бе предполагал, че заешките дупки побират деца. Ехото от радостните възгласи на похитителите му го върна в реалността. Слизаха по тънка каменна стълба надолу. Дупката все повече се разширяваше и разширяваше докато не се оказа, че могат да го носят прав. Сред корените на дървото, в чието подножие се намираше дупката, започнаха да се подават десетки тролчета, с различни размери, цвят и окосмяване. Тези по-навътре бяха с по-тъмни цветове, с повече косми, поради слабата светлина и хладния въздух, а тези в началото бяха с фини кожи от по-светла гама цветове. Всички гледаха любопитно насила докарания посетител. От време на време си шепнеха нещо с носачите.
Не знаеше колко време вървяха все така надолу, но скоро спря да различава отделни очертания, започна да чува все повече шумове като далечно нестихващо ехо. Нямаше следа от светлина, но все пак знаеше, че носачите се ориентираха. Скоро започна да усеща топлина. Досега почти не чувстваше пръстите на краката си и беше сигурен, че от устата му излизаше пара. Ставаше все по-горещо и по-горещо. И ето, излязоха на някакъв широк площад претъпкан от още зеленикави създания, с черни коси и косми по крайниците. Станчо се изуми колко от тях съществуват. Всички им сторваха път и с интерес оглеждаха товара. Усещаше се задуха, мирис на почва и непознати билки. Сякаш всяко едно миниатюрно телце беше пропито с тези непоносими миризми. Вървяха по тесни калдъръмени улички. Момчето забеляза как от прозорците на къщите започват да се подават главички на още тролчета. Някой с вързани коси, други с кожени дрехи, с маски на лицата. Сякаш гигантско домино се движеше покрай него. С всеки изминал метър на носачите се показваха нови и нови лица. След последния завой на улицата, пред погледа му изникна огромен дворец (дори и за него) от корени, пълзящи растения, пръст и камък. От двете врати на огромна порта тихо пламтяха факли. Мисълта му беше как така поддържат горенето при положение, че почти нямаше кислород.
Преминаха през портите. Намираха се в огромна бална зала, която също беше препълнена. При появата на царя с носачите всички присъстващи сведоха глави и им направиха място. Застанаха пред огромно подвижно стълбище от някаква латеритна почва. Царят, начело на групата тръгна пръв, като на всяка крачка шепнеше по нещо. Преминаха през висок свод, свиха в ляво и момчето успя да различи в полумрака голяма клетка от някакъв непознат вид дърво. Малките ръчички го захвърлиха през отворената вратичка и я тракнаха след него. Когато вцепенението от тази непозната магия премина се почувства ужасно уморен и се отпусна. Подът бе необичайно топъл и сумракът отпусна уморените му клепачи. Заспа неусетно. Шумовете се сляха в един. Гърлото му беше пресъхнало, но въпреки това не усещаше нищо. Миришеше странно и беше ужасно жаден... за свежест.
– Донесох ти вода. Крал Тинганор заповяда. – каза глас, твърде познат.
Станчо мъчително надигна клепачите си и фокусира посоката от която идваше гласът. Приличаше на ехо.
– Защо ме доведохте тук? – попита тихо момчето.
Дървен съд се плъзна и докосна крака му. Пое чашата и отпи. В същия миг изплю съдържанието навън от клетката. Не последва нищо. Само тишина. Разбра, че отново е сам. Огледа се. Клетката не беше толкова висока и трябваше да се разхожда в полуседнало положение. В залата имаше още и огледала, които объркваха, сякаш се намираше в стая без изход. Това го изплаши. Не можеше да пие течността, която тези създания наричаха вода, защото имаше отвратителен вкус на вкиснал оцет, беше му ужасно горещо и не можеше да диша нормално.
– Донесох ти хляб. Крал Тинганор заповяда. – дървена купичка се плъзна и докосна крака му.
Със слаба надежда реши да опита храната. Помириса я и веднага я хвърли обратно в купичката. Миришеше на застаряло и плесен.
– Защо съм тук?
Отново не последва отговор и Станчо разбра, че пак е останал сам сред объркващите огледала. Нямаше представа за времето. Реши, че е безсмислено да плаче. Та в край на сметка можеше да се окаже просто кошмар. Баща му бе казвал, че мъжете са силни пред врага, тогава, когато не плачат. Не биваше да плаче точно сега, когато навярно го наблюдаваха. Не бива да се страхува от един сън.
Скоро му доскуча. Не знаеше дали е минал един ден или два. Нямаше часовник, нито дневна светлина. Затова започна да разглежда огледалата. Да ги сравнява едно с друго и техните изображения. Скоро откри, че две огледала отразяват различно от другите, а беше сигурен, че стаята е съвършено правилна и еднаква. Едно от двете показваше истинския изход. Окуражи се, но отново прозвуча познатият глас.
– Крал Тинганор ви вика при себе си. Крал Тинганор заповяда.
Вратичката на клетката се отвори и в миг десетки малки ръчички се впиха в крайниците му и отново го парализираха. Изтръпнал го изведоха от стаята и слязоха по латеритното стълбище. Преминаха през препълнената зала и влязоха през голяма каменна врата. Станчо разбра, че се намира в покоите на Тинганор, защото тук се пазеше строга тишина. Накараха го да коленичи пред трона, който бе направен от обикновено лико.
– Крал Тинганор. Доведох ви пленника от горния свят, ваше височество.
Нисък поклон. Сега момчето разбра, че стаята е много по-силно осветена от другите, но постепенното увеличаване на яркостта му помогна в момента да не бъде заслепен. Настана тишина, по-плътна и от тази, която така или иначе съществуваше. Троловете слуги изчезнаха в сенките на високите колони от някакъв вид хумус. Тролът говорител се приближи до Тинганор, който величествено стоеше на своя трон. Кралят му прошепна нещо, след което говорителят се обърна към другите, които пазеха Станчо. Направи им жест с ръка и те излязоха мълчаливо от залата.
– Крал Тинганор заповяда да кажеш името си. – каза говорителят.
– Станчо.
Отново двамата си прошепнаха нещо и тролът се обърна към него.
– Крал Тинганор заповяда да кажеш откъде взе тази книга.
Станчо чак сега си спомни за книгата, която му бяха отнели при отвличането му. Толкова много бе научил и видял, че дори не си спомни за нея. Какво ли щяха да я правят? Да я изгорят? Да я скъсат на парченца с малките си ръчички и да ги разпилеят из цялото си царство?
– От библиотеката.
След кратко шушнене отново му зададоха въпрос.
– Крал Тинганор заповяда да кажеш чия е библиотеката.
– На брат ми.
Кратко шушнене. Малките им устички се мърдаха бързо-бързо.
– Крал Тинганор заповяда да кажеш откъде се е сдобил брат ти с книгата
Брат му бе донесъл тази книга преди една година от някакъв панаир в Хамбург. Беше увита в стара кожа, която се разпадна, когато бе поставена на рафта. Корицата веднага плени вниманието му. Но уви, брат му бе твърде сприхав и когато видя какво стана с кожата, забрани да се пипа.
– От панаир в Хамбург. – отговори.
Шушнене.
– Крал Тинганор заповяда да кажеш дали вие с брат ти сте близнаци.
– Не. Но защо ме питате всичко това. Какво...
– Крал Тинганор заповяда да кажеш името на брат си.
Нямаше вяра на тези създания. Пък и в край на сметка, въпреки, че се бе събуждал два пъти досега, имаше надежда, че все още сънува.
– Ако не ви кажа...
– Ще умреш. – беше краткият отговор, който изтри самочувствието от момчето.
Толкова сигурно и злокобно прозвуча, че веднага се убеди в истината.
– Александър.
След секунди:
– Крал Тинганор ти позволява да зададеш три въпроса.
След кратък размисъл, Станчо погледна краля в очите.
– Защо ме отвлякохте?
За негово учудване отговори самият Тинганор.
– Защото ни видя. – за още по-голямо удивление гласът му бе кадифен, приятен, дори почти женски.
Станчо помълча, а кралят го гледаше все така изпитателно, отвисоко.
– Кога ще ме пуснете?
– Когато вече не ни трябваш.
Момчето отново се замисли.
– Какво искате от мен?
– Да отговаряш истината на нашите въпроси. – Тинганор кимна и няколко пазачи изникнаха от сенките, парализираха го и го отведоха обратно в клетката му. Веднага го обзе умора и реши да поспи. Беше ужасно гладен.
Когато се събуди намери „вода“ и „храна“ до себе си. Не посмя да ги докосне. Раздвижи се все така полуприведен. Скоро дойдоха пазачи и го отведоха в тронната зала. Беше сигурен, че отново ще го питат разни неща. Въпросите бяха все свързани с неговия живот. Къде живее, какво прави през деня, кои са любимите му места за посещение, как се казват родителите му, колко е голяма къщата му. Въпросите се задаваха от говорителя и винаги започваха с „Крал Тинганор заповяда да кажеш...“.
Когато дойде неговият ред да зададе своите въпроси говорителят се оттегли и остана лице в лице с краля.
– От колко дни съм тук? – попита той.
– Четири. – за малко да се стресне от кадифеността в гласа му. Женското чувство за тоналност.
– Използвате магия, нали?-това беше въпросът, който най-много го тревожеше. Не вярваше в магията, както не вярваше и в троловете... досега.
– Зависи, имаме и немагични способности.
Появиха се пазачи.
– Моля те... моля ви, само още един въпрос, моля!
Сякаш никой не го чу. Хвърлиха го в затвора му и остана сам.
Отново започна да разглежда огледалата и видя онези различните. Само ако разбереше как да излезе през този изход. Стори му се, че може да докосне огледалата. Провря си ръката през решетките и пръстите му докоснаха стъклото. Беше ужасно студено, контрастиращо с обграждащата го топлина. Дръпна се уплашен и седна. Трябваше да стигне до изхода. Но първо клетката... Опита се да приложи сила върху на пръв поглед крехкия материал. Без успех, както и предполагаше. Тогава му хрумна друга идея. Веднага, когато онзи трол, носачът на храна се доближи до клетката, ще се пресегне и ще го хване здраво. Седна и зачака търпеливо. Вслушваше се във всеки шум. Бледата светлина постоянно дразнеше очите му и скоро клепачите му започнаха да се затварят против волята му. Съсредоточи се и скоро дочу звук от стъпки. С радост установи, че тролчетата все пак не могат да се движат съвсем безшумно. Изчака още секунда и хоп... като котка се хвърли върху своята жертва. Хвана малкото телце в дланите си и рязко го притисна. Секна пищенето, което се надигна рязко от миниатюрните му гърди. Зарадва се, че не се поколеба. Със сигурност щеше да размисли.
– Кажи ми – прошепна. – как да изляза от тази клетка?
Не последва отговор.
– Ще те убия! – постара се да се озъби колкото може по-страшно.
Тролчето се размърда агонично.
– Ще ти кажа, ще ти кажа, само не ме убивай! – изцърка то. – Помисли си много силно за ключалка и ключ. Тук действа силата на мисълта. Не ме убивай... моля те не ме убивай!
Станчо захвърли малкото зверче на земята и то изпадна в безсъзнание. Сега не е време да се разчувства, каза си и веднага въображението му нарисува ключалка и ключ. Както се случи с троловете, двете неща се появиха изневиделица, от нищото. Пъхна ключа в ключалката и изскочи навън. Приближи се до огледалото и го докосна. В миг се вцепени от студа, който като магия се разпръсна из тялото му. Отдръпна се изтръпнал. Това беше капан. Надеждата му оставаше в другото изображение. Приближи се бавно и го докосна. Отначало не последва нищо. После огледалото се отмести и се озова в един по-силно осветен коридор. Тръгна по него и стигна до стълбището. Тръгна на долу, но се сети за вечно препълнената зала долу. Беше късно. Всички се втурнаха с викове към него. Веднага се сети за думите на носача на храна. Представи си огромен стъклен аквариум, който затваря всички тролчета в залата. За негова радост подейства. Представи си и път през това море от живи зеленикави твари. Спусна се да бяга по него. Стигна до портата. Отмести я бавно и побягна през площада пред двореца.
Излезе на претъпкания тролски център. Огледа се. Момчето беше огромно в сравнение с тези мънички човечета. Всички те, веднага, инстинктивно започнаха да го обграждат. Представи си щит, който го предпазва от парализацията. Подейства отново. Проправи си път през тълпата и изчезна в една странична уличка. Сега трябваше да се скрие. Далеч от всички злобни създания, желаещи отново да го затворят. Беше сигурен, че мълвата за бягството му вече е обиколила света... техния свят разбира се. Нямаше да допуснат да изнесе тайната им на свеж въздух. Но му бе нужна и книгата. Трябваше да се върне за нея. Чу тихи стъпчици. Веднага си представи как става невидим за тролове. Не знаеше дали е подействало. Изчака малко и щом компанията от зелени създания го подмина се увери наистина в действието на мисълта, тук долу. Веднага се сети, че може да се превърне в призрак. Представи си го и се насочи обратно към двореца. Този път вървя или по-точно летеше, по-кратко. Минаваше направо през къщите. Тролските апартаменти бяха от пръст и камък. Скромно подредени. За него бяха доста гнусни. Имаха безформени мебели, стените им бяха грозни и едностранни. Дрехите им бяха разпадащи се, приличащи на кожи. Побърза да се махне от жилищния район.
Стигна до двореца. Прелетя през стената на тронната зала. Тинганор не беше там. Може би осъзнаваха, че момчето е твърде опасно за света им. Знаеше твърде много. Имаше умения. Тръгна по коридорите. Сториха му се безкрайно на брой и безкрайно дълги. Чувството, че лети го изпълваше с възторг. Но сега не беше време да се главозамайва. Къде, по дяволите се намираше хранилището на този дворец. Там трябваше да е книгата, освен ако не я бяха у н и щ о ж и л и. И в същия миг долетя шум, сякаш безбройна армия беше изкрещяла. Погледна през най-близкия прозорец и дъхът му замря. Целият площад, докъдето му стигаше погледът беше пълен с тролчета, облечени в ризници. Носеха миниатюрни мечове и щитове. Навътре в това море от зелени войници стоеше в метален, прозрачен обаче, ковчег, книгата.
Станчо излетя през прозореца и се спусна към металния обков.
Докато летеше чу мекия глас на Тинганор, как се понася вредом с него.
– Искам да запазите книгата! Искам да спасите света ни! Искам момчето живо или мъртво! Заповядвам!
Видя и как говорителят-трол гледаше ужасено своя господар, не проговарял пред никого. Станчо наближи ковчега и си представи как може да го пипне, въпреки че е призрак. Успя. Представи си и ключ с ключалка. Е, оказа се, че не може да въздейства с мисълта си върху ковчега. Ами сега. Как да го отвори? Кралят. Реши да изчака. Скоро армията тръгна нанякъде. Тинганор се намираше най-отпред в носилка. Момчето се стрелна натам. Влезе вътре и се огледа. Носилката беше много по-голяма, от колкото изглеждаше отвън. Погледът му попадна на някаква, може би тролска жена. Но, о Боже! Тя бе по-красива от всичко, което бе виждал досега. Бледа кожа, по-бяла и от сняг. Сини очи, по-сини от родното му небе, по-дълбоки и от океана. Косата ѝ, черна като самия Космос, а кичурите ѝ блестяха като милион звезди. Краката и ръцете ѝ изглеждаха по-крехки и от най-тънката хартия. Беше гола.
Станчо инстинктивно се изчерви, макар да знаеше, че не може да го види никой. Побърза да измести погледа си от голото ѝ тяло и да изтрие изненадата си от съзнанието си и да се съсредоточи върху търсенето на ключа. Но без да иска попадна върху дрехите ѝ, разхвърляни по пода. Бяха зелени, като кожата на Тинганор. А шапката ѝ представляваше тролска коса. Изведнъж се вцепени от прозрението, което влетя в ума му. Тя беше Тинганор. През цялото време... женският глас е бил неин, мекотата, тоналността... все нейни, дори и грацията, с която кралят ръководеше всички. Веднага си представи как става видим. Показа се пред нея и се застави да не се изчервява отново. Единственото, което направи тя, беше да припадне и да се отпусне пребледняла върху възглавниците.
Станчо изчака да се свести и да проговори. Веднага си представи, че е облечена. Така щеше да му е по-лесно.
– Моля те, не им казвай!-този път наистина нямаше съмнение, че е бил той.
– Няма, но искам нещо в замяна.
– Каквото пожелаеш, само не ме издавай!
– Искам да ми дадеш книгата от ковчега. Искам да ми позволиш да си тръгна невредим оттук. – гласа му прозвуча властно.
Стори му се, че жената стана още по-красива, когато сведе виновно глава.
– Искам и отговори. Защо си жена, Тинганор? Какво правиш тук?
Звучеше уверен, ясно съзнавайки, че сега той ръководеше парада.
– Всичко пише в книгата. Ето ключа за ковчега. Вече можеш да използваш мисълта си. Бягай, махай се от тук! – стори му се, че тя ще се разплаче.
– Ела с мен. Ще бъдеш моя сестра... – знаеше, че трябва да направи опит да спаси това неземно същество.
– Не. Аз трябва да остана завинаги тук... не питай, всичко пише там!
Това бяха последните ѝ думи. Станчо разбра, че няма да научи нищо повече от нея. Отвори ковчега и взе в ръцете си книгата. И в същия миг цялата армия се нахвърли върху него, задърпаха го надолу от пиедестала. Беше забравил, че е видим. Тя го бе омагьосала да полети като заблуда. Бе го накарала да си мисли, че е невидим. Но това бе жалък опит. Тя наистина не заслужаваше да я вземе със себе си. Представи си как невидима ръка събира цялата армия и я разхвърля. Вложи цялата си злоба и ненавист към тези зелени тролове, подли гадини.
Случи се с двойно по-голяма сила и мощ. Отлетя нагоре, но навреме успя да си представи, че е недостижим. Скоро отново бе призрак и полетя нагоре. Нагоре и само нагоре, притиснал книгата до гърдите си... Излезе в някаква гора. Беше нощ и нямаше звуци. Дърветата му бяха познати. Мирисът му беше познат. Свежият есенен мирис... на почва. Побърза да се махне от купчината пръст, която бе оставил след себе си. Излезе на поляна и оттам се ориентира за дома. Когато влезе във всекидневната никой не го забеляза. Нима беше все още призрак.
– Ехо! – извика и всички го погледнаха.
– Прибираш се доста късно, къде беше цял ден? И какво прави книгата ми в мръсните ти ръчички!?-извика заплашително брат му. А ръцете му наистина бяха доста мръсни... е твърде субективно, целия беше ужасно кален.
Не можеше да повярва! Тук бе минал само един ден. Дали Тинганор го бе лъгал или там времето течеше по различен начин. И все пак съжали, че не беше скрил книгата. Имаше известен страх от нея, но вече знаеше как да избяга от царството им. Дали щяха да го чакат...
По навик си представи как брат му го оставя намира да я прочете.
– О, хайде, Алекс! Знаеш, че обича да чете... пък и трябва да се научиш да отстъпваш на брат си!
О, чудо. Алекс се съгласи! А дали наистина силата на мисълта действаше тук...
– Само защото имам нова, от панаира в Мадрид.
Брат му размятка новата книга за гоблини пред очите му. ... да, стига само да повярваш в себе си. Но определено знаеше, че троловете са далеч по-не гнусни от своите братовчеди... дали пък да не се опиташе да потвърди своята теория...

Участва в „Щур конкурс с веселите „Тролчета“