приказки вълшебни

Начало | приказки вълшебни | Как котките се научили да мъркат

Как котките се научили да мъркат

Джон Бенет, френска версия — Ан Марсел | 2016-07-01

Как котките се научили да мъркат

Едно момченце имало котарак, когото много обичало и глезело по всякакъв начин. Един ден то поставило пред него пълна купа с крем и му казало:
– Ела, писане, хапни си. От този вкусен крем ще станеш голям и дебел, козината ти ще се заглади като коприна, ще мъркаш силно-силно, също като мелничка за кафе.
Ала щом момченцето изрекло тези думи, котаракът го стрелнал недоброжелателно със зелените си очи, опашката му настръхнала и, побеснял от яд, с гигантски скок се прехвърлил през дворната ограда.

Сега ще ви разкажа защо този котарак се ядосал толкова много. Това е стара-стара история, която се случила преди много-много години някъде из арабските страни, в Персия или другаде, без значение, но във всеки случай в една тъй далечна страна, че на отиване трябвало да се пътува толкова дълго, колкото и на връщане. Та в тази страна живеел един огромен котарак, който работел в кухнята, изпълнявал длъжността главен помощник-готвач и негово задължение било да върти мелничката за кафе.
Имал-нямал 90 години, а мустаците му били дълги като метли. Казвал се Черньо, защото козината му била като от катран. Той бил първият котарак на света – бащата на цялата котешка раса. Имал и други странности – през целия си живот нито бил мъркал, нито си бил извивал гърба, въпреки че господарят му не си скъпял милувките. Котаракът просто не се сещал да прави това, а и нямало кой да му покаже.
От дълги години кралят, който бил господар на тези земи, водел война, но един ден пристигнал вестовой, който съобщил, че най-сетне врагът е сразен, че победителят ще пристигне в двореца още същата сутрин и че трябва да се приготви пищна закуска.
– Царят иска кафе и топли банички с плодова плънка, при това в изобилие!
Щом чули новината, помощник-готвачите, които въртели шишовете с месо, започнали да се премятат, да подскачат и да надават радостни възгласи, защото, когато се приготвят кафе и банички, шишовете бездействат и те можели спокойно да отидат да се поразходят из града и да посрещнат триумфалното шествие. Котаракът ядно приседнал на опашката си и започнал да мяука:
– Това не е честно! И аз искам да видя шествието!
– Няма как, ти ще въртиш мелничката за кафе, а ние ще гледаме шествието. Едни работят, други се забавляват. Такъв е животът.

След тези думи те тръгнали за града, като продължили да подскачат и да се премятат весело, при което непрекъснато падали по гръб. Радостната гълчава заглъхнала в дъното на парка и... край – всички заминали на всенародното увеселение.
Котаракът ядно се изплюл подире им, после седнал отново върху опашката си в ъгъла до печката. Макар че бил от котешката раса, изпаднал в кучешко настроение. А пък готвачът избрал точно този момент да му вика, без много-много да се церемони с него:
– Хайде де, няма ли да се поразмърдаш най-после? Кафето само ли ще се смели?
Той бил учтив с него, само дето винаги издавал заповедите си с този тон. Мустаците на котарака настръхнали, опашката му започнала да свисти от дясно на ляво и обратно – заприличал на тигър в клетка. Трябва да признаем, че поначало Черньо имал буен нрав, бил като барут – винаги готов да избухне. Докато готвачът имал работа в кухнята, той все пак успял да се въздържи и прехвърлил гнева си върху мелничката за кафе, като въртял дръжката с трескаво настървение.

В това време градът се подготвял за големия празник. Слънцето с точността на часовник се изкачвало по златисторозовия небосвод, обагрен като по поръчка. Хоругви се развявали върху пилоните на замъците, а над всички кули се разнасяли мелодичните гласове на фанфарите. Градът ехтял от приветствените възгласи на народа, стълпен по улиците, откъдето щял да мине царят. От мазета, тавани, работилници и дюкянджийски сутерени прииждали чираци, слуги, ратаи и разни помощник-готвачи, които, веднъж избягали от каиша или от ритника на господарите си, шумно се движели по улиците и крещели с пълни гърди:

Да живее кралят! Рам-па-па!
Да живей почивката!
Дюкянът на майстора да изгори,
а той самият в центъра му да пламти!
Рам-па-па! Да живее кралят!

Най-сетне шествието се задало. Най-отпред вървели три полка тръбачи и всеки полк изпълнявал различна мелодия. Следвали 15 полка, яхнали катраненочерни коне, 40 ескадрона драгуни, оркестър от 1000 барабана, пикола и флейти. Музикантите носели пурпурночервени, златисти и алени униформи и заглушавали с грохота си радостните викове на тълпата. Най-после се появил и самият цар, който се усмихвал и поздравявал народа си с ръка на сърцето. Той яздел начело на армия, която се проточвала на километри след него. Всеки от славните воини в ослепителни доспехи носел меч и сабя, копие и арбалет, огнени езици и гръцки огън за подпалване на неприятелските станове, старовремска пушка с фитил и гайда. Слава, слава, слава! Победа, победа! Вятърът развявал знамената, тълпата надавала възторжени викове, камбаните звънтели, ловджийските рогове силно свирели, а барабаните биели от всички страни с такова упоение, че само дето не се пукали.
А през това време черният котарак въртял ли, въртял мелничката за кафе.
– Пфу, отвратително! Само като си помисля, че тези глупаци, дето въртят шишовете с месо, са на посрещането, докато аз – главният помощник-готвач – чувам само някакви далечни слаби отгласи през кухненския комин! За един котак това е направо кучешки живот! Всъщност, кой е казал, че котката няма право да гледа царя? Мъдростта на народите твърди открай време обратното и ако някоя котка има право да посрещне победителя, то това несъмнено съм аз – бащата на цялата раса и единственият котарак на земята. Бързо, бързо, нека готвачът вика след мен колкото си иска – аз отивам да гледам шествието!
Отворил широко уста и глътнал наведнъж цялата мелничка за кафе – и чекмеджето, и копчето, и дръжката, че дори и половин ливра кафе на зърна, колкото му оставало да смели. След този подвиг той се отправил към града.
В началото всичко вървяло добре. Ала уви, три пъти уви! Дори в страната на приказките триумфът не може да трае вечно. Идва момент, когато победителят трябва да стъпи отново на земята.
Точно това се случило сега и с Черньо. Шествието било свършило, вече било в миналото, дори плувало към бреговете на забравата. Не се мяркали нито пера, нито хоругви, нито ветрила, нито нищо. Котаракът с провиснала опашка се покатерил отново по оградата на двореца, мълчалив и много потиснат. Каквото и да си говорим, все пак на съвестта му тежала цяла-целеничка мелничка за кафе! А да не забравяме, че щяло да му се затрудни и храносмилането!
Изведнъж прогърмял гласът на готвача:
– Ха сега да те видя, ленивецо! Непрокопсаник такъв! Войната свърши, а закуската още не е готова! Я побързайте вие там вътре! Кифличките вече са готови – топли-топлички, хрупкави-хрупкавички, а не виждам да кипи дори най-мъничкият кафеник!
Царят се намирал вече в двореца, в голямата столова, облечен в домашна роба и по пантофи. Искал си закуската, като удрял с все сила по масата.

Нещастният котарак се изтърколил по стълбата към мазето, като прескачал по четири стъпала наведнъж и се скрил в зимника. Не смеел да се весне пред готвача. Струвало му се, че вече нищо не се движи по белия свят и по-специално в стомаха му, което не било никак чудно, нали? И ако трябва да признаем цялата истина, той дори се разплакал.
Готвачът нахълтал в кухнята с гръм и трясък като ураган.
– Къде е кафето?
Огледал се на всички страни и забелязал прилепения към пода котарак.
– Къде е кафето?!! – изкрещял готвачът.
Котаракът вече плачел на глас.
– Някой го е откраднал! Изчезнало е, докато аз прескочих да хвърля едно око на шествието!
От вълнение и от дръжката на мелничката, която така го подпирала в гърлото, че за малко да го задуши, той избухнал в сърцераздирателен рев. Готвачът – голям добряк по душа, как ли не се мъчил да го успокои.
– Да, това наистина е много, много неприятно. За жалост царските дворци винаги са застрашени от нападението на крадци.
И като казал това, навел се да погали изплашения котарак.
– Олеле, загубен съм! Ако прокара ръка по гърба ми, ще напипа ръбовете на мелничката, които са се издули от двете ми страни!...
Инстинктивно извил гърба си, за да скрие кафемелачката и греха си. Забравил обаче само едно нещо – че тя все още се върти! Щом се изгърбил, добре смазаната мелничка започнала да работи: рръ-рръ-рръ-рръъ...
– А! Ти си я глътнал! – смаял се готвачът.
– Не, не, не съм я глътнал! Това е вътрешният ми глас, който се обажда!
При тази последна лъжа духът, който живеел зад голямата кухненска печка, се показал с насочен към котарака пръст и заявил с ужасния си, прегракнал от саждите глас:
– Нещастна и подла твар! Като че ли не ти стигаше, че направи една беля, ами реши да измамиш и добродушния си господар, за да не се изложиш. Бъди проклет и ти, и синовете ти, и синовете на твоите синове! Винаги ще извивате гърбовете си от срам така, както ти го направи току-що. И за да пребъде споменът за това проклятие, нека стане тъй, че щом човек протегне ръка, за да погали някой котарак, дръжката на кафемелачката да се завърта в търбуха му. Така ще бъде и с последния от потомците ти, додето свят светува!

Щом изрекъл това проклятие, духът се скрил в облак дим и изчезнал.
Така и станало. От този ден насетне котаракът винаги извивал гръб, щом посегнели да го погалят, за да прикрие мелничката в стомаха си. И всеки път тя започвала да прави: рръ-рръ-рръ-рръъ... В разцвета на силите си, далеч преди да дойде старостта, котаракът бил обзет от чувство на дълбоко разкаяние за грешката си и заживял в пълно усамотение, ако може да се вярва на хорските приказки.
Думите на духа не отишли на вятъра. Котките може и да са забравили, че това е първороден грях, ала не престават да извиват гръб, щом някой посегне да ги погали, и да мъркат самодоволно, като че родът им има някакъв много сериозен повод да се гордее с нещо.

Коментари
2 коментара

Криси Недева, 8 г.,

Публикувано на 13.07.2016

Тази приказка много ми хареса Всеки да я прочете

Рая Ел хусейн, 9-10 г.,

Публикувано на 02.01.2017

❤️❤️❤️

Коментирай
Име*
Фамилия
Възраст
Град