История за панда

Седемгодишната Мулан се разхождаше из бамбуковата горичка над селото. Внезапно тя видя малка панда – истинско бебенце. Тя се огледа с учудване и забеляза, че майка му я няма. Продължи упорито да се оглежда, но майка-панда наистина я нямаше. Мулан взе пандата на ръце, беше доста тежичка, но момиченцето успя. Понесе я към дома си и я скри в своята стая. Това не беше за дълго, защото брат и Чан скоро я забеляза и заразпитва:
– Какво е това? Къде го намери? Защо го взе? Какво ще го правим?
Чан както винаги беше много любопитен, но Мулан разбираше, че въпросите му са важни. Тя му обясни набързо:
– Намерих малката панда в бамбуковата горичка, опитах да намеря и родителите ѝ, но ги нямаше наблизо. Нямам представа какво да правим със сладкото животинче. Но ако остане при нас, едва ли ще се чувства добре, а може и да не оцелее.
Децата се замислиха дълбоко. Трябваше да помогнат на пандата, но не се сещаха как. Тогава Чан реши да извика на помощ приятелите си. Той се показа на вратата на дома им и издаде сигналния вик. След по-малко от пет минути при тях дотърчаха още три момчета. Те набързо схванаха ситуацията и всички заедно започнаха да разсъждават.
– Може майка му да е отишла за храна. Нали знаете, че на пандите им трябват по 30 кг бамбукови листа на ден, това не е шега. – каза едно от децата, но Чан веднага го поправи:
– Всяка майка бърза да се върне при детето си, не го оставя без защита. Може да е отишла за храна, но отдавна трябваше да се е върнала.
– Значи нещо лошо се е случило! Някой е нападнал майка панда! – завикаха децата едно през друго.
– Как да разберем какво се е случило?
Тогава Мулан се опита да мисли логично:
– Кои са враговете на пандите? – запита тя и всички млъкнаха и се замислиха.
– Хората са врагове, но не и в нашето село. – каза Чан.
– Леопардите са врагове! – провикна се най-високото от момчетата.
– Ааааа, сетих се! – извика стоящото до него босоного хлапе. – Татко вчера каза, че някъде в близката околност се е появило семейство леопарди. Каза, че трябва ловната дружинка да се погрижи да ги прогони, защото са опасни за добитъка.
– Да! – сети се и Мулан. – Около мястото, където намерих пандичката имаше някакви големи, непознати стъпки върху калната пътечка.
– Какво да правим? – завикаха децата.
– Леопардите са опасни и за нас!
– Нали ни е забранено да излизаме от селото точно заради опасността от среща с тях.

Мулан виновно наведе глава. Тя беше намерила пандата точно защото беше нарушила тази забрана. Чакаше я кавга с родителите, напълно заслужена при това.
– Какво да правим?
Децата се умълчаха и замислиха. Пръв се сети за изход многознайкото Чан:
– Сетих се! Сетих се! – завика той. Всички го загледаха с очакване.
– Ще запиша на телефона си как квичи нашето прасенце. Знам, че леопардите обичат прасенца. Ще пуснем записа далеч от хълма, където може би са леопардите, но достатъчно силно, за да чуят. Те ще се отдалечат от леговището си, за да търсят прасенцето. Тогава ние ще се промъкнем и ще намерим пандата.
Речено – сторено!

Случи се точно както предвиди Чан. Скрити зад бамбуковите стъбла, децата видяха как два леопарда се промъкват по посока на квиченето на примамката. Тогава децата претърсиха тревата около леговището на леопардите и зад един храст откриха ранената панда. Тя беше със счупен крак и нямаше как да избяга. Вероятно леопардите бяха сити в момента и си я бяха оставили за по-късно. Децата сглобиха носилка от бамбукови пръти и от ризите си. Поставиха пандата на носилката и бегом се отдалечиха от опасното място. Вкъщи те старателно почистиха раната, превързаха я, направиха шина и обездвижиха счупения крак. Няколко дена по-късно пандата щеше да е забравила за болката си.

Вечерта цялото село знаеше за случката. Родителите им хем се караха, защото са нарушили забраната и са се поставили в опасност, хем се гордееха с децата, спасили живота на двете панди.

Участва в конкурса за разкази „Млад детектив“

Снимки: lovethesepics.com