Искам да е вечна зима!

Участва в конкурса "Цяла година зима – конкурс за приказка"

И сега аз тичам наметната с най-тъничък воал с качулка върху себе си...

Е, нека ви разкажа историята отначало.

Преди седмица аз и Ник (моят най-, най-, най-добър приятел). Е, никой друг не ме харесва. Той ме подкрепи и ми помогна, когато бях нова и всички ме отбягваха.), та седяхме на пейка на любимото ни място. Всъщност любимото ни място е пейката, която е на ръба на скала. Седяхме и си мислехме как утре свършва зимната ваканция и трябва да се върнем на училище.

– Ако успееш да накараш зимната ваканция да продължи, ще те обичам още повече! – каза ми тогава той.

– Ще ми се да можех! – отвърнах му аз.

Играхме в снега и като стана късно се прибрахме.

На следващия ден се видяхме на път за училище.

– Трябва да ти кажа нещо.

– Здравей и на теб. – казах аз.

– Не е смешно, наистина трябва да поговорим.

Звънецът би.

– После ще се видим! – извиках и влязох в час.

През голямото междучасие той отново дойде при мен.

– Трябва да поговорим.

– Добре, само да си изям сандвича.

– Трябва да говорим – СЕГА! – извика той, видимо раздразнен.

– Добре, какво има?

– Утре се местя в Канада.

– Какво???

– Мама е болна, а тук е прекалено топло. Ако беше по-хладно, можеше да останем. Съжалявам!

Последната дума той прошепна толкова тихо, че едвам я чух. Бях бясна. Защо ми казваше точно сега? Побягнах, не знаех къде отивам, но тичах. Стигнах до нашето любимо място и изкрещях с цяло гърло:

– ИСКАМ ДА Е ВЕЧНА ЗИМА! – тогава чух ехо, което сякаш прошепна:

– Внимавай какво си пожелаваш! Това ли искаш наистина?

– Искам да е вечна зима! – извиках отново и в този момент задуха силен вятър.

Обърнах се и видях Ник, който гледаше към мен. Изведнъж заваля силен сняг, температурите изведнъж спаднаха, всичко замръзна и се заледи.

– Да си вървим! – той ме прегърна и тръгнахме. Щом стигнахме пред къщата ми, видяхме как клоните се надвесиха над нас и се опитаха да ни хванат.

И ето ме сега, тичам по замръзналата улица на минус 10 градуса, наметната с тънък воал с качулка.

– Монааа! – извика той, а аз се обърнах и стреснах. Едно от дърветата е хванало Ник. – Помогни ми!

– Не мога! – усетих как едно от дърветата ме хваща и издърпва.

– Пожелай си да не се е случвало!

– Не мога.

– Защо?

– Няма да те пусна. Ти си най-добрият ми приятел. Не може да ме оставиш. Ти си ми като по-голям брат.

– Никога няма да те оставя!

– Обещай ми! – казвам аз през сълзи.

– Обещавам. Винаги ще бъда твоят по-голям брат.

– Искам всичко това да спре! – и всичко спря.

Дърветата ни пуснаха и ние паднахме на земята. Тогава Ник ме прегърна и замина.

Снимка: istockphoto.com