Моят прекрасен Мечо

Беше една студена зимна нощ. Аз бях вкъщи със семейството ми и както обикновено всички заедно стояхме до камината и гледахме телевизия. Навън беше кучешки студ, камъните се пукаха, а всичко живо се беше прибрало в очакване на Коледната нощ и на фона на тази зимна картина всичко беше толкова красиво и някак естествено, че сърцето ми биеше с пълна сила. Зимата с леден замах и мразовит талант, беше изрисувала красиви цветя по прозорчето ми. Беше прекрасно, а Луната грееше тъй ярко, че придаваше неестествен вид на моята улица. Аз, като всички деца, тръпнех в очакване за следващия ден. Тъй силно копнеех да видя подаръците под елхата, че ми идваше някак с магическа пръчка да накарам времето да тече по-бързо. Но все пак ме делеше цяла една нощ до този тъй очакван момент, а аз нямах възможност да направя и половината от това, което исках, просто защото беше невъзможно...

Ето че стана късно и трябваше да си лягам, беше ми тежко на стомаха от всичките гозби и вкусотии, които бях погълнала на Коледната трапеза. Все пак, легнах си и заспах с надеждата, че тази нощ ще мине без да се усетя, но за съжаление не винаги надеждите ни стават реалност. Това беше една от най-неспокойните нощи, които бях имала, а дори не знаех защо... Минутите и часовете минаваха все по-бавно и по-бавно, а аз дори не можех да заспя. Въртях се в леглото и колкото и да исках, не можех да затворя очи и да помогна на духа ми да се отдаде на заслужена почивка. Вече се бях напълно изнервила, когато се сетих за броенето на овце... не знам някой пробвал ли е нещо подобно, но на мен ми беше за пръв път и ми действаше доста объркващо, защото докато се мъчех да пресъздам образа на овце прескачащи препятствия и докато се опитвах да запомня броя на тези овце се обърквах и трябваше да почвам от начало. По този начин мина около един час от тази неспокойна нощ. Все пак броенето на овце трябва да е подействало, защото накрая бях успяла да заспя. Но точно след като бях заспала започнах да сънувам един ужасен кошмар. Не помня с точности картините и нещата, които виждах, но те прескачаха от едно на друго и се редуваха като кадри от филм. Разликата от кадър беше само това, че в нещата които виждах, нямаше никакъв смисъл. Аз лично не бих ги свързала с нищо конкретно и значимо. Но след целия този ред от мисли и картини, се появи една единствена и в продължение на много време виждах само нея. Тази картина изникнала ей така в съня ми, не беше нито цветна, нито весела. Сънувах една запустяла улица, по средата на която имаше контейнер. Снегът беше затрупал всичко наоколо и ясно личеше, че е много студено. Наоколо нямаше жива душа (донякъде този сюжет ми напомняше на моята улица през зимата), аз вървях по тази безлюдна улица и в ръцете си държах плюшено мече. Сънят ми беше толкова реалистичен, че аз чувствах студа около мен и имах чувството, че наистина ходя и наистина краката ми докосват твърдата земя. До самия му край аз си мислех, че е истина (и вярвам че всеки е имал поне един такъв сън, който е бил толкова реален в съзнанието му,че ако не се е събудил след края му, не би повярвал че е сън).
Все пак, малко се отплеснах от разказа си и е време да продължа... аз вървях по безлюдната улица с това странно мече в ръка и все по-бързо се доближавах до този контейнер за боклук. Беше ми интересно, защо и кой е сложил нещо подобно по средата на улица. Накрая стигнах до него, надникнах вътре и видях ДЕТЕ... то беше полуизмръзнало, цялото мръсно и облечено в дрипи. Не знаех какво да правя, то сякаш беше мъртво. Опитах се да го пипна, за да проверя дали диша, а то отвори очи и ме погледна тъжно и някак умолително. Студът ставаше все по-голям и по-безмилостен, тогава погледнах мечето в ръката си и просто му го дадох. Детето го пое с ръце и със светещи очи ми се усмихна. Накрая се събудих. Когато разбрах, че всичко е било сън, бях някак благодарна, че не съм изживяла нещо подобно наистина, но и съжалявах, защото ми се искаше да потърся помощ в съня си и да му помогна.
Както и да е, сънят беше свършил, а аз останах с едничкия въпрос, защо трябваше да видя всичко това точно тази нощ. Все пак станах и погледнах нагоре към стенния часовник. Часът беше 7:30 и това означаваше само едно: време беше за подаръци. Но след този сън сякаш настроението ми за подаръци се беше изпарило, защото си помислих, че онова дете е едно от многото деца, които в Коледната вечер ще са на студено и няма да имат с кой и къде да посрещнат Коледа. Деца, които нямат право да мечтаят и които не биха получили дори половината от това,което получавам и ми предстоеше да получавам самата аз. Помислих си как те също като всяко едно дете искат да получат подарък и малко топлина и как точно в този момент от годината няма да има кой да ги подкрепи и да ги направи малко по-щастливи. Осъзнах, че повечето от тях просто ще останат на улицата без залък хляб, полуизмръзнали, мръсни, с  разбити сърца и изолирани от света в който би трябвало да живеят. Беше ми безкрайно тъжно след тези размисли и затова дори не исках да видя своя собствен подарък, защото знаех че той ще е един от многото, които съм получила и един от многото, които накрая ще останат в някой рафт да събират прах. Въпреки всичко отидох до елхата и потърсих своя. Беше една грижливо опакована кутия със сребриста панделка и картичка,на която беше изобразен един усмихнат Дядо Коледа. Разопаковах кутията и какво да видя вътре? Същото мече което държах в съня си през нощта. Същото мече, което дадох на момиченцето и което стопли толкова много душата му, че в очите му заблестяха сълзи. Не можах да повярвам че това изобщо се случва. Никога не го бях виждала преди и никога не бях подозирала, че коледният ми подарък ще е точно мече, нямаше от къде да познавам тъй ярко образа му, че да го видя в съня си, а за капак минути по-късно наистина да го държа в ръцете си. Беше невероятно,сърцето ми биеше както никога. Вглеждах се в спокойната и усмихната физиономия на тази малка плюшена играчка и не вярвах на очите си. Вече сериозно си мислех, че сънят ми е много по-важен от колкото си мислех и че това мече е много по-специално и много повече от един коледен подарък. Все пак взех го, благодарих на родителите ми за него и за всичко което са ми дали и което продължават да ми дават и отидох в стаята си. Може би час, а може би два се взирах в мечето и си мислих за съня. Накрая си помислих, че трябва да го дам на някой, който има нужда от него повече от мен.

Излязох навън и в този красив снежен ден, докато децата правеха снежни човеци, хората бързаха за работа,а колите безшумно се прокрадваха през улиците, аз търсех някое бездомно дете или дори по-голям човек, който може би се нуждаеше от помощ и заради който може би ми беше пратен сънят, който тъй силно докосна сърцето ми. Обикалях около два часа, но никъде не видях такъв човек, бях наистина разочарована, но запазих мечето от онзи невероятен ден в който го докоснах за пръв път и в който с изумление открих, че е мечето от най-реалния и трогващ сън, който някога бях сънувала. Днес за останалите около мен, това мече е просто една от всички онези играчки, които заемат място в рафта, но за мен тя е нещо по-специално. Тя е много по-специална за мен от всички останали,не защото ги превъзхожда с някаква определена хубост или нещо друго, а защото тя е единствената, която щом погледна и днес кара сърцето ми да тупти с бясна сила. Тя е единствената с толкова специална история и единствената, която ме кара да се замислям и да благодаря във всеки един момент за това каква съм, какво имам и каква продължавам да бъда. Това несъмнено е най-любимата ми играчка и надявам се след този разказ и другите да се докоснат до магията, която притежава това обикновено плюшено мече.

А накрая ще си позволя да коригирам една малка моя грешка. Ако забелязахте никъде в целия ми разказ не споменах името на мечето, но това беше просто неволна грешка, допусната от малка доза невнимание и огромна доза вълнение от връщането към тези тъй вълнуващи спомени. Все пак аз го кръстих с простичкото име „Мечо”. На някой може да му се стори старомодно и дори глупаво, но за мен, това е най-подходящото име за едно мече и най-вече за моето собствено.

Участва в конкурса "Моята любима играчка – конкурс за снимка и разказче"