Хората с добри сърца винаги побеждават

Момиченцето драсна още една клечка; стана пак светло и старата му баба се изправи пред него светла и лъчезарна, кротка и любеща...
– Бабо! – извика детето. – Вземи ме със себе си! Аз зная, че ти ще си отидеш, когато клечката угасне; ти ще се изгубиш като топлата печка, като чудно опечената гъска, като хубавата голяма елха!
И то бързо издраска цялата кутия клечки, защото искаше да задържи баба си за по-дълго време. В това време по улицата се зададе силует. Когато приближи, момиченцето забеляза възрастен мъж с бледа кожа и тъмна гъста брада. Той носеше кафяво палто и прилежно изгладен панталон. На голото си теме имаше бомбе, което подхождаше на излъсканите му обувки. Човекът свали връхната си дреха и загърна с нея детето. След това му плати кибритените клечки и продължи по улицата.
– Благодаря Ви! – провикна се след него момичето и засмяно се запъти към дома.
Когато се прибра, завари майка си разплакана. След дълъг разговор детето разбра, че баща му ги е напуснал и не им е оставил нито стотинка. За да я успокои, то я прегърна и обеща, че всичко ще е наред.
На следващия ден малката кибритопродавачка отново срещна мистериозния господин. Той ѝ плати кибритените кутийки, ала не пожела да ги вземе.
– Прибери ги ти, мило дете. На вас повече ви трябват.
– Моля Ви, вземете поне една. Искам да Ви се отблагодаря за стореното добро дело миналата вечер. А и трябва да Ви върна палтото.
– Добре тогава. Аз ще взема едната от кутийките, но ти ще ми обещаеш да запазиш връхната ми дреха и да я използваш, за да не замръзнеш.
Срещнаха се още няколко пъти, като всеки път двамата общуваха все повече и повече. Разбраха много един за друг и станаха много добри приятели. Веднъж мъжът покани нея и майка ѝ в къщата му. Там те се запознаха и със съпругата на човека. Тя беше дребна на вид жена със силни и здрави ръце, чисти дрехи и лъчезарна усмивка. Очите ѝ наподобяваха два големи изумруда. Косата ѝ беше прибрана в стегната плитка. Казваше се Лора. Изглеждаше заинтересувана от случващото се. Появи се бързо на вратата и ги посрещна с топли дрехи. Като седнаха на софрата им поднесе каничка с ароматен чай и чинийка с топли сладки.
– Ние много обичаме деца, затова се зарадвах, когато мъжът ми ми каза, че ще ни гостувате. За жалост обаче не ни е отредено да имаме такива. Всички, които се родиха, починаха още в ранна възраст. – подхвана Лора, като се обърна към майката на момиченцето. – Ще се радваме да ви помогнем с каквото можем. Съпругът ми може да ви уреди работа, а за малката – обучение. Имаме свободни стаи и ще се радваме да ви дадем и подслон. Ще си помагаме и в домакинството. По този начин всички ще бъдем доволни.
– Много ви благодаря за гостоприемството. Ще се радваме някой да ни помогне да свържем двата края.
– Няма проблем. Ще е хубаво да има млади хора сред нас. Понякога ни става скучно само двамата.
– Много, много, много ви благодаря! – зарадва се детето.
Така забравили за студа и нещастието и заживели щастливо.

Избрах да променя края на това произведение, защото не искам детето да умира преди да си е изживяло детството и да се е порадвало на живота, а и никой не заслужава такава съдба.

Участва в конкурса на „Забавното четене“