Големият дружелюбен великан и бурканите на желанията

В покрайнините на малко градче, за което малцина хора знаеха, в една голяма пещера живееха миниатюрни джуджета. Те се криеха от хората, защото бяха застрашени. Всеки знае, че за тези мънички същества се носеха слухове колко добри златотърсачи са. Хората бяха много алчни и ги използваха, за да забогатеят от труда им. Друг враг на джуджетата според легендите са великаните. Тези грамадни същества, по-високи от планини, се считаха за господари на малките джуджета. Но извън това малко градче нещата бяха различни. Джуджетата бяха мързеливи и изобщо си нямаха идея от копаене на злато. А техният “Цар“ беше великан. Той им осигуряваше прехраната и се грижеше за тях.

Един ден близо до пещерата минаваше малко момиченце. Без да знае за света на митичните създания, тя видя едно джудже да бере цветя, най-вероятно за любимата си. Джуджето не забеляза заплахата и продължи към пещерата. Момиченцето го последва и откри жилището на джуджетата. По средата на пещерата до напаления огън беше седнал великанът и бъркаше някаква смес в гърне. Момичето беше като вкаменено. Всичко вече му беше ясно. Приказките разказвани от нейните баби не са били измислици. Изплаши се от великана и побягна. Едно камъче го спъна и всички го забелязаха. Няколко джуджета му помогнаха да се изправи и го заведоха при техния “Цар”. В пещерата се понесе силният глас на великана:
– Коя си ти?
– Казвам се Мел. Нанесох се в градчето и реших да се поразходя из природата. Трябва ми свеж въздух, защото не съм добре със здравето. Видях едно миниатюрно същество да бере цветя и го последвах. Така Ви открих. – треперейки отговори тя.
– Какво ти е на здравето? – гръмогласно попита великанът.
– Никой не знае. – каза Мел. – На чист въздух се чувствам добре и често се местя.
– Ти ни откри, но никой не трябва да знае за нас! – каза едно малко джудже. – Трябва да живееш при нас, за да не разкажеш на хората за създанията като нас.
– И без това си нямам никого. – каза момичето. – Майка ми се грижи за баща ми. Той също е болен, обаче за разлика от мен не може да се мести и аз трябва да живея сама. Така че обикалям чистата природа без никого.

Джуджетата започнаха да пеят в един глас:
Помощник в живота си намерихме,
и че при нас ще остане се уверихме.
Тя си няма никои на този свят,
които да й се разгневят.
Тя винаги с нас ще остане
и от семейството ни част ще стане.
Нашия характер ще гради
и много уважение между нас ще породи.
Ние ще я възнаградим
като с много обич я дарим.

Мел много хареса песничката. С удоволствие щеше да остане да живее при тях. Минаваха дни. Тя готвеше на джуджетата, чистеше пещерата им и им помагаше. Всички бяха много доволни. Един ден джуджетата бяха излезли да направят подарък на Мел, великанът я извика и започна да й говори:
– Знам, че се радваш да си при нас, но истински желаеш да си при родителите си и да си здрава. Желая да ти помогна.

Три буркана накрая на митичния свят има
и желания ти изпълняват без да си им дължима.
По дълъг път ще минеш,
но след това ще си отпочинеш.
Мечтите ти си сбъдни
и напред с много надежди тръгни.

– Много ти благодаря! – каза момичето. – Ако може ще съм съгласна да ми помогнеш. Но вие ще се оправите ли сами?
– До сега сме живели десетилетия сами – започна великанът. – и сега ще можем. Но ти се нуждаеш от моята помощ. Хайде да тръгваме, защото джуджетата обичат да се сърдят, а те много те харесват и ще искат да останеш с тях.
Мел и великанът тръгнаха. Той й каза, че пътят до бурканите ще е през митичния свят. Минаха през необичайно красива гора. Дърветата бяха високи. Сменяха цветовете на листата си за секунди. Беше толкова красиво. Имаше всякакви животни, но тук всички бяха приятели. Помагаха си, а не се изяждаха помежду си. След това преди да стигнат трябваше да минат през дъгата. Под червения цвят имаше град изцяло от злато. Минаха и през жълтото. Там беше пълно с високи цветя, които шепнеха мили думи на всеки, който мине. Зеленото беше голяма тревна площ пълна с четирилистни детелини. Последният цвят, през който минаха беше синият. Той те пренасяше в света на небето. Когато минаваха ги галеха пухкави облаци. Бяха стигнали пред една дупка. Никой не можеше да се сети, че тук има буркани, които изпълняват желания. Дупката беше пукнатина в една скала. Беше прекалено малка, че да може да влезне великан.
– Как ще влезнеш? – попита Мел. – Аз сама не мога да се справя с желанията.
– Разбира се, че мога да влезна. Това е митичния свят. Всяко нещо тук е против законите на природата.
Мел и великанът влезнаха в пукнатината. По средата на нищото имаше три буркана.
– Сега си пожелай нещо. – каза великанът. – Имаш право на три желания. Но внимавай – всяко неправилно нещо, което кажеш, може да стане обратно на това което искаш.
Мел се приближи до бурканите. Първото й желание беше:
“Искам аз и всяко дете, което е болно от моята болест да се излекува.”
Второто й желание беше:
“Желая татко ми да не е болен и с родителите си да живеем нормално като семейство.”
Третото й желание:
“Искам митичният свят да не бъде виждан от лоши хора, за да остане винаги в тайна. Само този който е наистина достоен ще може да зърне чудото на природата.”
Синя светлина озари пукнатината и желанията й бяха изпълнени.
– Благодаря ти, че едното желание го използва за нас. – каза великанът. – Не съм сгрешил с избора си да използваш едни от моите буркани.
– Има ли още? – полюбопитства Мел.
– Разбира се. – отвърна великанът. – Само аз знам къде са и аз решавам на кой да ги дам. Благодаря ти за жеста, който направи за нас. Хората които са уважили нашето семейство получават награда от три желания. Тези хора ме наричат Големия Дружелюбен Великан. Довиждане!

Изведнъж Мел се озова при родителите си и заживя живота, който винаги си бе мечтала.
Колко ли вълшебни буркани има по света? Само Големия Дружелюбен Великан може да каже. Ако сте добри някой ден и Вие може да го срещнете и да се запознаете с митичния свят, в който живее.

Участва в конкурса „ Великански конкурс за талантливи писатели“