Една мистериозна Хелоуинска нощ

Беше 31-ви октомври. За голяма част от хората това бе един обикновен есенен ден, за други бе краят на месеца, а за повечето малчугани това бе нощта на Хелоуин. По традиция американските деца се обличаха в страшни и интересни костюми, с които да впечатлят възрастните, а те от своя страна да им дадат лакомства.
Атмосферата по улиците на малкото градче Буун Крийк в Северна Каролина беше подобаваща за нощта на Вси Светии. Учебните часове бяха свършили и децата се насочиха към домовете си.
– Какъв костюм избра за довечера Лия?
– Аз много се вълнувам и тази година ще събера повече лакомства от Джулия, която сигурно пак ще е преобразена като фея. – каза Мег.
– Не съм сигурна, че имам желание за поредна година да обикалям къщите. Не мислиш ли, че поотраснахме за това Мег? – попита я Лия.
– А какво смяташ да правиш? Пак ли ще излизаш с Джет? Ако е така, официално ще реша, че не искаш вече да сме най-добри приятелки.
– Мег, стига… Просто и той и аз мислим, че Хелоуин е само оправдание децата да ядат повече захар.
– Ок, излез със сладкото момче от големия град, но ще пропуснеш епичния ми костюм.
– Ще ми изпратиш снимки. Хайде аз съм до тук.
Момичетата се разделиха пред болницата. Лия си бе порязала ръката в час по готварско майсторство и отиваше до сестрата, за да я превърже.

Лия бе едно красиво и умно 12-годишно момиче. Нямаше много приятелки освен Мег, с която бе израснала. От скоро в градчето се бе преместило момче от Ню Йорк на име Джет. Той бе една година по-голям, интелигентен, забавен. С Лия се бяха запознали веднъж на градските гробища. Веднага си паснаха, защото споделяха общи интереси и един от тях бе фотографията. Започнаха да си споделят и да снимат заедно и въпреки градските клюки те изградиха стабилно приятелство.
Лия и Джет бяха решили да излязат извън града. Джет беше чувал че 10 км надолу по течението на реката на едно поле се открива страхотна гледна към града. От там бе удоволствие да се снима. Той нямаше търпение да посети мястото заедно с Лия. Пътят беше дълъг. 3 часа децата вървяха, но не усещаха умора. В смях и разказване на истории времето минаваше. Слънцето започваше бавно да докосва хоризонта. Небето се обагри в преливащи се маслени цветове, които оставяха човек безмълвен. Погълнати от красотата на залеза Джет и Лия не осъзнаваха, че все още не са стигнали до желаното място.
– Още малко и ще стане тъмно, а не знаем къде точно се намираме. – отбеляза Лия.
– Тук някъде трябва да е. – огледа се притеснен Джет. – Казаха ми, че е близо до главния път.
– Може би трябва да попитаме някой, който познава района. – Лия бръкна в джоба на жилетката си, за да извади мобилния си телефон.
Опита се да набере леля си, за която знаеше, че идва често на разходки по течението на реката, но безуспешно.
– Няма обхват. – заяви Лия.
– Ако искаш да се връщаме. Ще дойдем друг ден и ще тръгнем по-рано, за да може да намерим полето по светло. – предложи Джет.
– Но ние вървяхме толкова много, не искам да се откажем точно сега. Толкова се надявах да снимам светлините на Буун Крийк отразяващи се във водата. – разочаровано заяви Лия.
– Права си. Сигурен съм, че сме наблизо.
Те продължиха по пътя. Не им отне много време, когато пред децата се откри обширно зелено поле. Гледката си заслужаваше. В Буун Крийк нямаше много високи сгради, но по-отличаващите се виждаха ясно, а останалите къщички са гушиха една до друга озарени в различни цветове и запълваха отражението на река. Джет се подготвяше за снимки. Постави фотоапарата си на статива, а Лия нагласяше нейния за нощни снимки и междувременно каза на Джет.
– Нали осъзнаваш, че сме сами през нощта на отдалечено на километри от града поле, на което няма обхват? В нощта на Хелоуин.
– Да това ми е известно. – усмихна се Джет. – Страх ли те е?
– Изобщо. Аз обичам мистериозните места, а и не вярвам във вещици вампири и подобни измислици. -– отговори му Лия.

След като направиха няколко снимки на града решиха да поседнат на тревата и просто да се наслаждават на гледката. Дори и да нямаха какво да си кажат те не изпитваха нужда да говорят, само седейки един до друг им беше приятно и спокойно. Изведнъж чуха звук. И двамата станаха рязко. Звукът се повтори и този път се чу по-наблизо. Инстинктивно прибраха статива и фотоапаратите, но не смееха да продумат. След като мистериозният звук се повтори за пореден път децата не изчакаха втора покана и тръгнаха да бягат. За момент Джет дръпна Лия и те спряха зад едни храсти.
– Какво беше това?
– Заприлича ми на лай на куче. – прошепна Лия.
– Не са кучета. – заяви Джет нека да тръгнем през полето.
– Но така ще загубим пътеката, по която дойдохме. – спря го Лия.
– Права си, ще се върнем по пътя, по който дойдохме и трябва да сме тихи.
Звука отново достигна децата – този път се чуха и стъпки.
– Кажи ми какво е това? – притеснена попита Лия.
– Раната на ръката ти. Сигурно я подушват. – Джет улови ръката на Лия.
– Какво? Но що за животни подушват човешката кръв от такова разстояние? – попита момичето.
– Просто върви възможно най-бързо и тихо. Ще те държа за ръката за да прикрием миризмата. Ще се измъкнем обещавам ти. – увери я Джет и тръгнаха.

Звуците на спираха, както и усещането, че ги следят. Децата не спряха и за момент. През 5 минути Лия тихо питаше Джет колко още им път им остава. Момчето я уверяваше, че не са много надалеч от града, но вътрешно знаеше, че я лъже. Тази лъжа крепеше Лия с мисълта, че нищо лошо няма да им се случи. Изведнъж децата видяха мърдащи сенки пред себе си. Наподобяваха силуети на вълци, но бяха по-малки.
– Ами сега какво ще правим? – не спря да повтаря Лия. Извади си статива.Бързо!
Джет извади статива си и започна да замахва срещу животните, които се бяха доближили прекалено близко до тях. Успя да ги прогони и в следващия час децата не спряха да бягат без да се обърнат и за миг.
– Изморих се – задъхано промълви Лия – не мога повече!
– Мисля че вече се отървахме, може да спрем за почивка. – предложи Джет.
– Какво беше това? – отново попита Лия, но и този път не получи отговор.
– Нека продължим да вървим.

След като наближиха града децата се поуспокоиха. Без много разговори всеки се прибра по дома си. Лия беше все още изплашена и много уморена, но въпреки това се поразрови в интернет за странни нападения по долното течение на реката. За нейно учудване не откри нищо дори и под ключовия израз “нападения от вълци”. Реши, че ще е най-добре да спре и да си легне. В крайна смета и двамата бяха добре. Часове се въртя в леглото, но не успя да заспи. Чудеше се защо Джет се държеше все едно знаеше какви същества бяха това и все пак не й казваше. Погледна раната на ръката си и посегна към телефона, за да звънне на Джет. Точно в този момент се чу рингтонът й. Някой й звънеше. Лия вдигна.
– Джет? Тъкмо щях да ти звъня.
– Знаеш ли, преглеждах снимките от апарата ми и те... те всички са изтрити? Не знам какво се е случило, но единствено имам запаметен клип. Клип, на който се чуват звуците от животните. Нямам обяснение, дори не помня да съм настройвал апарата на режим видео.
Лия се надигна рязко от леглото.
– Не може да е възможно! Джет? Джет чуваш ли ме? Връзката прекъсна.
Лия беше изплашена. Толкова неща не можеше да си обясни. Те не целяха нищо лошо.Само искаха да снимат извън града вместо да събират бонбони. Лия не знаеше какво да стори. На кого да сподели? На Мег? Не, Мег нямаше да й повярва. В същия момента телефонът й звънна. Лия погледна екрана. Леля й я търсеше.

Участва в конкурса за разкази "Млад детектив"