Детектив Джоунс и изгубените деца

Бе края на октомври... Уличните лампи слабо осветяваха улиците, а къщите спускаха мрачни сенки върху тях... Клоните на дърветата се люлееха зловещо заради вятъра... Очите на една черна котка проблясваха в тъмнината...
В колата на Катрин Джоунс бе топло и приятно, за разлика от ужасния студ навън. Звучеше тиха музика и жената я усили, защото чу любимото си парче. Скоро тя бе подминала една стара счупена табела, която показваше, че се намира в град Уелстъноу. Мина покрай наоколо малки закътани улички, накрая зави надясно и натисна спирачката. Излезе от колата. Пред нея се намираше една стара сграда, която като че ли беше бяла, но не можеше да се види много добре заради тъмнината. Над входната й врата пишеше с главни, черни, но малко избелели букви: "ПОЛИЦИЯ". Тя влезе вътре. В коридора на сградата на един стол седеше възрастен мъж, на около 30. Той имаше гъст кафяв мустак и същия цвят коса. Беше обул кожени ботуши, а на главата си имаше каубойска шапка. На бялата му риза беше закачена шерифска значка. Той пушеше цигара. След като видя Катрин, стана от стола и я огледа от глава до пети. Тя беше млада, на не повече от 25. Имаше дълга руса коса на къдрици, която се спускаше до кръста й. Сините й очи гледаха предизвикателно шерифа, но не заради някаква причина, тя просто винаги си гледаше така. Беше облякла кожено черно яке и тъмно сини дънки. Носеше черна чанта през рамо и един кафяв куфар. Тя бе висока, но не можеше да се прецени дали е заради токовете на ботите й, или си беше такава по принцип. След дълго мълчание, мъжът най-накрая проговори: 
– Ти сигурно си детектив Джоунс, а? – погледна я невярващо той.
– По-млада си отколкото очаквах и не предполагах, че си момиче.
– Значи не сте прегледали документите ми, преди да ме наемете, шерифе.
– Вярно е, вярно. Но кой има време да чете, при всички тези проблеми... Последвай ме.
Той влезе в една стая. От вида й се разбираше, че това е офисът му – имаше старо бюро от дъб, върху което имаше купища документи и папки, няколко шкафа, лавици със стари книги и още какво ли не. Но общо взето, бе много разхвърляно.

Шерифът се разрови из документите, докато най-сетне не откри необходимите, след което ги подаде на Джоунс. Тя ги прочете набързо и разбра, че са били отвлечени три деца, малко след като един престъпник е избягал от затвора – Крут Равър.
– Сега разбра ли каква е мисията ти, Джоунс? – попита шерифът.
– Трябва да заловиш престъпника и да откриеш децата, които е отвлякъл.
– Да, схванах. Заведете ме до килията, в която е бил.
Двамата се запътиха към подземния етаж на сградата, където лежаха затворниците.
– Шерифе, не мислите ли, че това си е работа на полицията, – подшушна пазачът Фил на шерифа, – а не на някакви кокони от големия град?
Фил Джертън беше възрастен, висок и много слаб мъж, който вървеше прегърбен, и имаше дълъг нос и присвити тъмно кафяви очи. Беше постоянно намръщен.
– Виж какво, остави ме да правя каквото си знам! – сопна се шерифът и продължиха към килията на Крут Равър.
– Как е избягал? – обърна се Катрин към Фил.
– Няма изкопани дупки, решетките са здрави и непокътнати, а според снимката на Равър, той е едър мъж. Съмнявам се да е успял да открадне ключовете от теб. Съмнявам се дори, че може да си провре ръката през решетките.
– От къде да знам! – тросна й се пъзъчът. – Нали си детектив – разбери сама!
Джоунс се намръщи. Обърна се към шерифа.
– Кога научихте, че той е избягал? И как? Случайно сте го видели навън или...?
– Разбрахме преди три дени... Не сме го видели, просто докато Фил е правил вечерната проверка на килиите е забелязал, че неговата е празна. – отговори той, но Катрин го прекъсна.
– Веднага ли съобщи, че затворникът липсва? – попита недоверчиво тя пазача.
– Разбира се, че да! За какъв ме мислите? Тя не отговори на въпроса му, а помоли шерифа да продължи.
– Според документите, които ми дадохте, децата са изчезнали в различни дни. Първото – един ден, след като Крут Равър е избягал, второто – след два дни, тоест вчера, а третото – днес. Значи всеки ден е изчезнало по едно. Нали така? – попита тя.
– Точно така! – потвърди шерифът.
– Трябва ми повече информация за децата. Те имали ли са нещо общо с престъпника или пък семействата им да са го ядосали нещо?
– Доколкото ми е известно –  не.
– Хмм..
Катрин извади документите от чантата си и прегледа данните на децата. Първото – Том Гренсън, беше на 13 години, роден на 15 април 2000 година, второто – Емили Чензъм, на осем, родена на 1 юли 2005, а третото Мартин Остърн на 12, роден на 19 декември 2001. Детективката ги погледна разочаровано. Беше се надявала да открие нещо общо между децата, но нямаше абсолютно нищо – нито възрастта, нито имената, нито датата на раждане..
– Утре желая да говоря със семействата им. – заяви тя.
– А сега ще ви задам още няколко въпроса.
– Да, разбира се, но нека отидем в офиса ми.

Шерифът се настани на удобния си кожен стол, а Катрин Джоунс седна на една табуретка от другата страна на бюрото. Мъжът размести няколко документа и писалки, за да му е по-удобно да си разположи ръцете и погледна детективката в очакване на въпросите. Катрин се изкашля и започна.
– Така... да започнем с това – къде и как са отвлечени децата?
– Не знаем със сигурност. Знаем, че Том Гренсън и Мартин Остърн са заминали за училище и не са се върнали, а Емили Чензъм е била излязла навън с приятелки и от тогава родителите й не са я виждали.
–  Аха.. – Катрин записа нещо в тефтера си.
– А Том и Мартин заедно ли са тръгнали на училище? Били ли са приятели?
– Не, вървели са поотделно. Всъщност, трите жертви са братовчеди. Но те двамата не се понасят.
– Братовчеди, а? Значи престъпникът иска да отмъсти лично на това семейство... Може ли да видя родословното дърво?
– Да, разбира се. Чакайте само да го намеря... – шерифът отвори един от шкафовете и затърси нещо в папките.
– А през това време ако имате други въпроси, казвайте.
– Да, имам. Малката Емили с кого е излязла навън?
– Родителите й не знаят. Казала е само, че ще играе със съученички. А, ето го и родословното дърво! – той подаде един лист на Катрин.
Тя го огледа. Трите жертви са имали общ дядо – Алекандър Остърн. Той е имлал един син – Джордж Остърн, чието дете е Мартин, и две дъщери – едната Вивиан, майката на Том, и втората – Джесика – майката на Емили.
– Какво знаете за Александър Остърн? – попита Джоунс.
– Той ли? Ами той е все още жив, на петдесет и няколко е, живее в края на града в една порутена къщичка. Съпругата му, Маргарет, е починала от болест няколко години след като са се оженили. Внуците му, макар и да не се разбират, обичат да му ходят на гости...
– Връзва се! – усмихна се Катрин.
– Престъпникът е имал зъб на Александър и за да му отмъсти е отвлякъл внуците му, защото те са му близки... А знаете ли друго?
Шерифът поклати глава.
– За него знам много малко. Но ако искаш може утре да посетиш и него, за да го разпиташ. А сега ще ти покажа къде ще отседнеш, че стана късно.
Катрин Джоунс стана от табуретката, остави родословното дърво на семейството на Александър Остърн на бюрото от дъб, което като го погледна колко документи има, прецени че и този ще стои там още дълго време.
След което двамата влязоха в колата на детективката, като шерифът я упътваше накъде да кара. Стигнаха до един малък хотел и тя се настани в него.

На следващата сутрин Катрин се събуди рано, за да се нагласи. Може да беше детектив, но също така бе и момиче и я интересуваше как изглежда. Но все пак не беше кокона. Въпреки че беше края на октомври, беше топло и затова тя си облече един бял потник и кафяви дънки. Обу си едни бели боти, този път без ток, но въпреки това пак си беше висока. Разреса дългата си коса и реши да си сложи една кафява каубойска шапка, за да се слее с обстановката. Помисли си, че може да стане хладно, затова си взе и якето. Бързаше, за да не закъснее за срещата с шерифа. Не беше с колата, защото беше забравила да я зареди, а не знаеше къде има бензиностанция. Не беше гладна, но си взе един айрян от магазина до хотела. Докато вървеше, хората я оглеждаха. Все пак Уестъноу си беше малко градче и всички се познаваха, но никой не знаеше коя е тя..
Най-сетне стигна до полицията. Почука на вратата на офиса на шерифа и влезе.
– А, ти ли си Джоунс. Добре, значи можем да тръгваме – каза шерифът и стана от стола с въздишка. Явно не му се работеше.
– Готина шапка. – подсмихна се той, докато излизаше.
Тръгнаха със неговата кола, или по скоро неговата стара бракма. (не съм специалист по колите, така че си представете някаква стара кола). Тя бръмчеше доста силно, движеше се бавно и много друсаше, а като включим колко дупки имаше по пътя. За късмет на Катрин пътуването не беше дълго. Спряха пред една къща и почукаха на вратата.
– Тук живее семейството на Том Гренсън. – каза й шерифът, а когато вратата се отвори каза:
– Ъъ... добър ден, госпожо Гренсън! Съжалявам, ако ви безпокоя, но детектив Джоунс желае да ви зададе няколко въпроса относно изчезването на сина ви. Аз... ъъ... я наех, за да разнищи случая.

Шерифът не умееше много да разговаря с гражданите, което си беше голям недостатък за него, но всички му бяха свикнали. Госпожа Гренсън се съгласи да говори с Катрин, но той реши да остане да я чака навън. Двете седнаха на дивана и детективката започна с въпросите.
– Е, госпожо, кога за последно видяхте сина си? – тя вече беше задавала този въпрос на шерифа, но реши, че като я разпитва, ще е по-добре да започне от самото начало.
– Станаха вече три дни, от тогава. Той замина за училище, но не се върна... – тъмните й очи се насълзиха. Жената беше бледа, имаше къса, сива, къдрава коса и беше много изморена, вероятно от тъгата изглеждаше толкова изтощена и по-стара.
– А случайно да се е водел с някой от училище? Той може да знае нещо... – предположи Катрин.
– Не, не мисля, че се е водил с някой... И да го е правил – не знам.
– А знаете ли кога е бил отвлечен? В смисъл – преди училище ли или докато се е прибирал?
– Докато се е прибирал, учителите ми казаха, че не е отсъствал от нито един час. Искам да ви попитам и аз нещо? Крут Равър ли е отвлякъл детето ми?
– Не мисля така, госпожо... поне не и сам. Това, че е избягал ден преди отвличането не значи, че той е виновникът. Може някой да се е възползвал от това и да го е натопил. А може и да е имал съучастник.. – това, което тя не посмя да каже, е че подозира пазача Фил Джертън, защото не разбираше как иначе престъпникът може да е избягал.
– Е, благодаря ви, госпожо Гренсън! Тя си тръгна и с шерифа се отправиха към следващото семейство – на Емили Чензъм. Там тя разпита майка й.
– Госпожо Чензъм, кога за последно видяхте Емили?
– Тя каза, че излиза да играе с нейни съученички. Но не знам кои. Пуснахме я – винаги излиза навън и винаги се прибира навреме, но този път... – жената за малко да не се разплаче.
– Спокойно, госпожо! Ще разбера какво е станало. Не се притеснявайте! А можете ли да ми кажете с кои момичета от класа й са били приятелки? 
– Да. Ребека Хабърт, Ана Миланас, Джени Бенър, Тифани Милас, Ина Шабълт и... Мина Алфърд..
– Добре госпожо, благодаря ви! – Катрин записа имената в тефтера си и след като г-жа Чензъм и каза "Довиждане" си тръгна.
– Е, разбра ли нещо? – попита я шерифа.
– Мисля, че да. Трябва да посетим още няколко къщи. Първо отидоха у Ребека Хабърт, но момичето каза, че не е излизала с Емили тогава. При Ана Миланс стана същото. Но при Джени Бенър.
– Да, в деня, в който изчезна Емили играх с нея... Бяхме аз, тя и Мина. Играхме на една площадка, когато един с черна маска се появи и я подгони. Всички се разбягахме в различни посоки. Може би я е хванал.
– момичето много се срамуваше докато говореше.
– Благодаря, сладурано! – усмихна й се Катрин.
– А този човек... едър ли беше, или беше слаб?
– Слаб... и висок... и прегърбен...
– Благодаря! Довиждане! 
– Не е бил Крут Равър. Бил е слаб и висок. – каза детективката на шерифа, но не му спомена, че вече подозира още повече пазача.. Когато отидоха при майката на Мартин, Катрин не разбра нищо ново – тя за последно го е видяла, когато той е тръгнал за училище, но не се е прибрал...

Беше ред на дядо им – Александър Остърн.
Къщата на Александър Остърн беше стара, малко порутена, но предполагам все още ставаше за живеене. Катрин и шерифа почукаха на вратата. Скоро един прекърбен старец с побеляла коса и очила, който се подпираше на бастун отвори.
– Оо, шерифе! Какво ви води насам? – попита дядото.
– Идвам ъъ... по повод изчезналите ви внуци. Това момиче е детектив и нейна задача е ъъ... да разгадае случая. За това тя ще ви зададе няколко въпроса.
– Здравейте господин Остърн! Аз съм Катрин Джоунс. – представи се тя.
– Приятно ми е!
– И на мен ми е приятно! Влез вътре! Двамата се настаниха на един диван и както обикновено, шерифът чакаше отвън.
– Е, чедо, според теб кой е отвлякъл моите три съкровища? – попита дядото.
– Много приказват, че е онзи Крут Равър, но аз не вярвам на тея врели-некипели!  Нямат никакво доказателство, че е бил той. Пък и аз го знам, че беше крадец, а никога не е отвличал деца.
– И аз съм на вашето мнение. Досега разследвах на колко места и според мен е пазачът Фил Джертън. Познавате ли го?
– Да, знам го. Той беше на годините на Маргарет – съпругата ми, Бог да я прости – и те учеха заедно. А защо смяташ, че е той?
– Защото не виждам как Крут Равър ще избяга. Огледах килията му и тя си беше наред, а само Фил има ключ за нея. Ако някой престъпник избяга ще е много удобно да обвинят него за отвличането на децата. А едно момиче е било свидетел на отвличането на Емили – човекът, който го е направил не бил едър като Крут, а висок, слаб и прегърбен – точно като Фил. Пък и той много недоволстваше, когато шерифа ме нае, за да разреша случая. Но след като отвлича все вашите внуци, трябва да има нещо против вас, нали?
– Да, Фил, горкичкия ме мразеше. Той също обичаше Маргарет, но тя се омъжи за мене. Исках да изгладим нещата, но не стана.
– Е, благодаря ви, господин Остърн! Ще открия внуците ви скоро, обещавам!
След това Катрин излезе от къщата. 
– Разбра ли нещо полезно?
– Да. Сега ще се прибера и ще прегледам информацията, която събрах. Повече нищо не каза.

Шерифът я закара до хотела и тя се прибра в стаята си, за да си почине.
Вечерта Катрин се облече в черно (за да не я забелязват) и отиде пред полицията. Скри се зад един храст и зачака. Беше много късно, но от сградата излезе някой. Джоунс се вгледа добре и видя, че това е Фил. Проследи го. Минаваше по тесни улички и много завои, като внимаваше хем да следи пътя, хем той да не я забележи. За нейн късмет той не я видя, дори не я чу. Тя видя къде живее и се прибра.

Рано на следващата сутрин Катрин стана и се запъти към дома на пазача. Той вече беше на работа и затова нямаше никой. Тя обикаляше къщата и се чудеше как да влезе. Можеше направо да счупи прозореца, но реши първо да опита да отвори вратата с фиба. За нейно щастие тя го бе правила и преди, но този метод не действаше на всички ключалки. Опитваше се много пъти, но най-накрая успя. Вътре бе обзаведено старомодно – с шити на ръка килими и покривки, дървени маси, столове и врати и какво ли още не, което тя нямаше време да разгледа, защото търсеше улики.
Катрин загуби всякаква надежда – не намери нищо. Но по едно време се чу някакво мънкане. Заслуша се по-внимателно и пак го чу – сякаш някой се опитваше да каже нещо, но със затворена уста. Звукът идваше от под земята. Тя провери всички килими и накрая под един намери скрит капак. Отвори го. Под него имаше някакво помещение, като мазе. До там се слизаше по едни стълбички.
Тя слезе и видя три завързани деца! Веднага ги развърза.
– Вие случайно да не сте Том, Мартин и Емили? – попита ги Катрин.
– Да. – отговори най-високото момче.
– А ти коя си?
– Аз съм Катрин Джоунс – детектив. Наеха ме да ви открия.
– Е, браво на теб, успя! – ухили се малкото момиче.
– Кой беше този, който ни отвлече? – попита ниското момче.
– Ще ви разкажа всичко, щом стигнем полицията.

Когато стигнаха, шерифът я посрещна усмихнат.
– Е, чудесно Джоунс! Ние открихме Крут Равър, но той отказа да ни каже къде са децата, но явно ти си ги намерила. Той беше в една кръчма и ни разправя едни глупости, че Фил го е пуснал, а той не е вършел нищо лошо докато е свободен! – засмя се той.
– Всъщност, шерифе, мисля че ви е казал истината. – отговори Катрин.
Шерифът я изгледа учудено. Тя разказа всичко случило се и се оказа права. Пазачът вече нямаше избор и си призна. След като загубил Маргарет, искал да покаже на Александър какво е да си сам, като му отнел най-ценното – внуците му. След което и той беше пратен в затвора, както и Крут, защото още не беше излежал предишното си наказание. Децата се върнаха по домовете си. Хубавото беше, че след това приключение вече не се караха, а се разбираха. А детектив Катрин Джоунс получи наградата си от хиляда и сто жълтици.
– Е, тове беше, Джоунс. Добра работа свърши. – похвали я шерифа.
– Благодаря! – тя влезе в колата си, запали и...
– По дяволите! Забравих да я заредя!
Шерифът я заведе до една бензиностанция, където тя си купи бензин, зареди колата си и потегли.

И не забравяйте - ако се случи нещо и ви трябва детектив – повикайте Катрин Джоунс. Тя си знае работата!

Участва в конкурса за разкази "Млад детектив"