Бетина и годишните сезони

 „Аз и сама ще науча всичко за света. Но затова ще трябва време. Ще трябва да ям повече сирене, за да порасна по-бързо. А когато порасна, непременно ще науча отговорите на всички въпроси.
И мишчицата с решителни стъпки се запъти към голямата бяла врата. Тя се оказа доста тежка, Бетина бута ли, бута и накрая успя да си провре мустачетата. Заслепи я толкова силна бяла светлина, че тя се стресна и отново се скри. Любопитството й обаче надделя и този път тя подаде и ушичките си навън, след това и лапичките и накрая изскочи.
– Аууу! Тя виждаше толкова много цветове, чуваше толкова много звуци, че направо се уплаши. Но пък беше толкова шарено и толкова интересно.“

Бетина се огледа с удивление. Пред нея се беше простряла вековна гора, и една малка пътечка, криволичеща насам-натам, която се губеше нейде в гората, сякаш я подканваше да продължи. За миг мишката се замисли. Страх сви малкото й сърчице, защото за пръв път виждаше света отвън и й се стори много голям и страшен. Много скоро изпъна гръб, наостри мустачки и реши, че тя ще разбере откъде този свят е нашарен с толкова много цветове. Любопитството й надделя и тя се отправи по прашната криволичеща пътечка към неизвестното. Бетина вървеше и се оглеждаше и все повече се учудваше на красивите цветя, обагрени с толкова много цветове, на шарените пеперуди, които хвърчаха пред нея, на пъстрокрилите птички, които чуруликаха весело по дърветата. В главата на мишката се блъскаха хиляди въпроси, на които тя не можеше да намери отговор. Изведнъж на една голяма полянка Бетина съзря много голяма костенурка да се препича на слънце. Мишчицата много се зарадва, че най-накрая  ще може да зададе въпросите си  на някой.
– Здравей, бабо Костенурко! – поздрави Бетина.
– Здравей, мила моя! Накъде си се запътила така?
– Тръгнала съм да разбера кой рисува  света с тези чудни цветове? Ти можеш ли да ми кажеш?
– Аз и да ти разкажа, ти няма да можеш да ме разбереш, защото си много малка още. Я, по-добре да те заведа при едни вълшебници, те ще ти покажат как става тази работа.  – казала костенурката.
Бетина  подскочи от радост. Веднага се съгласи, защото най-после  ще разбере тази толкова голяма загадка.

И така със скоростта на костенурка, двете се отправиха към къщата на вълшебниците. По пътя костенурката разказваше на Бетина разни истории за света, а  тя  слушаше ли, слушаше в захлас. След дълго време стигнаха до една малка къщичка, сгушена сред храсталаците в гората. Посрещна ги чудно хубаво момиче, облечено цялото в бяло. Косите й и те бяха бели и сякаш цялата светеше. Бетина си спомни за родния дом, как всичко в него беше бяло. Костенурката разказа на девойката защо са дошли. Тя погледна към малката мишка, която я гледаше  с възхищение и каза:
– Добре дошла, Бетина! Ако се съгласиш да останеш при мен и моите сестри една година и да ни помагаш, ще ти разкрием тайната на цветовете.
Бетина с радост се съгласи.
Малката гризана заживя с  тях. Изминаха два месеца, откакто мишката живееше там. Все чакаше ли, чакаше да види това вълшебство, но нищо не се случваше . През това време научаваше все повече работи за този нов свят,  който я вълнуваше толкова много.

Една вечер, една от сестрите, чиято коса беше златна, а роклята и преливаше в жълти, червени, кафяви цветове каза на Бетина:
– Утре трябва да излезем двете  да пообиколим насам, натам и да поработим, защото дойде и моето време.
Мишката с радост се съгласи и зачака утрешния ден с нетърпение. В ранни зори вълшебницата събуди Бетина. Подаде й една палитра с кафяви, оранжеви и жълти цветове и една голяма четка и  каза:
– Трябва с тези боички да нашарим света – всяка една тревичка, всяко едно цвете и листенце, защото дойде  моето време и  хората ме очакват. Двете, хванати за ръце, полетяха. С четка и боички нашариха света. Хората се радваха на тази красота, защото есента е дошла.

Така изминаха няколко месеца и ето, че отново дойде денят, в който Бетина да полети с другата  чудно хубава сестра. С  четки и боя превърнаха света в белоснежна красота. Тогава малката мишка гледаше каква радост  настана. Отвсякъде се чуваше весел смях. Децата се пързаляха с шейни, правеха снежни човеци и се забавляваха. Бетина беше щастлива, защото знаеше, че й тя е направила нещо за тази веселба. Най-забавно за Бетина беше, когато след известно време се отправи на поредното си пътешествие с другата сестра. Този път боичките бяха много и най-различни. Вълшебницата каза на Бетина:
– Сега, мила моя, трябва да нарисуваме така хубаво света, че никъде да не остане бяло петънце.
Двете приятелки се захванаха за работа. Мишката шареше ли, шареше, не пестеше от боичките. Светът оживяваше  пред очите й . Литнаха пъстрокрилите пеперуди. Цветята грейнаха с необикновените си цветове. Птичките весело зачуруликаха. Бетина беше много горда от своята работа и щастлива, че най-после разбра как става тази работа с цветовете. Още не можеше да разбере кои бяха тези мили вълшебници, с които живя толкова месеци и защо всеки си има свои бои, с които да рисува света.  

Един ден сестрите се събраха на чаша чай около масата и попитаха Бетина:
– Е-е-е, малка приятелко, разбра ли  тайната на цветовете?
– Разбрах – каза Бетина. Само не разбрах кои сте вие, че решавате  с какви цветове и през колко време  да рисувате света?
Вълшебниците се засмяха и отговориха:
– Ние сме годишните сезони, Бетина. Всеки от нас е длъжен, откакто свят светува, в определен месец да нарисува света със собствените си боички. Така ние носим радост за очите на всички живи същества.
Бетина най-после разбра всичко и мир изпълни сърцето й. Сбогува се със своите приятели и тръгна към своя бял дом, за да разкрие на своите близки тайната за шарения свят.

Участва в "Конкурс за "Бяла приказка".